Уесли седеше до фургона и я наблюдаваше изпод периферията на шапката си. Дрехите му бяха все още мокри на места.
Лея издърпа един огромен вързоп храна от фургона и се запъти към лагера.
— Дръж — Уесли и подаде една чанта, в която тя знаеше, че има тиган. — Това ще ти потрябва.
Лея погледна товара си, после се върна и взе тигана.
— И това — каза Уес и нахлузи на рамото й един оглавник. Тя погледна рамото си, после тясната ивица земя, по която трябваше да мине:
— Може би ще трябва да се върна и за някои други неща?
— Искаш да кажеш, че не можеш да носиш толкова много? — повдигна вежди той.
— Така смятам — започна тя, но Уесли й хвърли още един оглавник на другото рамо.
— Разбира се и това — нахлузи на главата й един шнур, така че тежкият чувал увисна на гърба й.
— Това ли е всичко? — краката й вече се подгъваха под тежестта на товара.
— Това е достатъчно. А, ето и шапката на Джъстин. — Той постави твърде голямата шапка на главата и скри очите й.
— Не виждам добре — измърмори тя с отметната назад глава.
— Това да не те притеснява. Няма нещо, което да притесни Лея. Сега върви, защото хората се нуждаят от всички тези неща.
Той я обърна и я побутна към тясната ивица земя.
Мислите и бяха твърде заети с това къде де стъпи, за да мисли какво крои Уесли. При първата стъпка шапката пад на и тя престана да вижда. Отметна назад глава, но връзки те на чувала се впиха във врата й и я заболя силно.
Успя да извърви около десет стъпки. Беше достигнала средата на пътя, когато левият й крак потъна в нещо лепкаво и блатисто. Опита да се измъкне, но започна да губи равновесие Един от оглавниците беше паднал от рамото й и се спускаше по ръката й. Опита се да го повдигне, като сви рамо, но тогава кракът й изгуби почва.
За миг се олюля на ръба на ямата. После падна назад в меката и рядка кал.
Седеше в калта и премигваше. Все още стискаше здраво всички вързопи. Голяма капка рядка кал се спусна по челото й, носа й и почти стигна до устата й. Тя се опита да я издуха нагоре.
Точно тогава смехът на Уесли я накара да вдигне поглед. Той стоеше наведен към нея на сухото парче земя и я гледаше удивено.
— Като че ли това е нещо, с което всичко можещата Лея не успя да се справи. Мислеше, че можеш да преминеш през калта с половината от товара на гръб. Изглежда обаче, че не можеш — каза той с огромно задоволство.
Лея повдигна едната ръка. Калта се стичаше под мишницата й. Опита се да отмести от челото косата си, от която се процеждаше кал. Шапката на Джъстин наполовина бе потънала в калта. Нямаше представа за какво говори Уесли. Започна бавно да отмества вързопите, да ги сваля от гърба си и да ги поставя върху сухата земя.
— Дори не помоли за помощ, когато падаше — каза Уес, докато поемаше от нея чувала с храна. — Ако не бях тук, нямаше да има кой да ти помогне да се измъкнеш от калта.
— Нямаше да съм тук, ако ти не ми помогна с толкова много багаж — каза тя и свали чувала от врата си.
— Някога минавало ли ти е през ум, че можеш да отказваш?
Той вече не се смееше.
— Защо трябва да вършиш всичко сама? Защо никога не искаш помощ?
Лея го погледна и в този миг осъзна, че седи, потънала до шия в калта, само защото той се опитваше да й даде урок. Разбира се, че понякога тя се нуждае от помощ! Но напоследък това, което вършеше, беше опит да свърши своята работа и тази на Ким. Опитваше да се грижи и да защитава жената, която той обича.
Уес не видя промяната в погледа й, нито че тя спусна ръце в калта. Когато пое последния вързоп, Лея протегна ръка и замери ухиленото му лице с шепа лепкава кал. Той започна да обяснява нещо, плюейки калта, но тя продължи да го обстрелва с отвратителните редки пръски. Когато спря, той се огледа. Целият беше покрит с големи тъмни петна. Все още седяща в калта, Лея го погледна и каза през смях:
— Мислиш ли, че твоята Ким ще те приеме с разтворени обятия?
— Защо ти, малка… — Започна той и се хвърли към нея. Лея успя да се отмести точно когато Уесли падна по лице в калта до нея. Когато я погледна, единственото светло място, което се виждаше от него, бяха очите му. Тя се разсмя.
— Уесли — задъхано се опита да се изправи тя — нека ти помогна.
Смеейки се, той протегна калната си ръка към нейната и когато тя я пое, той я дръпна в калта при себе си.
— Не! — извика тя, преди да цопне обратно. Сега вече дори малкото останали чисти петънца по нея се покриха с кал. — Ти си непоносим… как можа да направиш това, погледни ме!
— Такъв съм — ликуващо отговори той. Очите му бяха приковани в калната й, прилепнала като гипс и очертаваща формите й рокля.