— По-добре да се върнеш преди Ревис — предупреди Ейб. Лея не му обърна внимание.
Нагоре по склона мислеше, че това, което най-много я тормози е, че трябва да лъже. Като че ли на всеки разказваше различна история. Уесли лежеше сам в колибата и без съмнение проклинаше лошия си късмет да бъде свързан с една Саймънс. Беше решил да остане с нея, понеже тя е по-забавна. Но къде сега е удоволствието?
Тя отвори вратата на колибата. Уесли никога не беше виждал по-отчаян и безпомощен човек от нея. Изглеждаше толкова нещастна, че на него му се прииска да се разсмее. Откакто я познаваше, независимо какво й се случваше, тя винаги бе готова да се бори. Никога не се притесняваше да й казва това, което мисли, а ако тя не беше съгласна с него, веднага се противопоставяше.
Но жената, която сега влезе в колибата, изглеждаше така, сякаш се беше предала. Повече не я беше грижа за трудностите, които биха я сполетели в живота.
В следващия момент той знаеше: на света има едно лекарство, което ще я излекува. Той щеше да се люби с нея.
Протегна й ръка. Лея се намръщи, без да обръща внимание на жеста му.
— Донесох ти храна.
— Не съм гладен. Седни до мен.
Това е всичко, от което се нуждая, мислеше си Лея. Цял ден Ревис върви след мен, а нощем Уесли ми досажда.
— Трябва да тръгвам — каза тя.
— Лея — отвърна той с учудваща за един болен твърдост в гласа — седни.
Тя наистина нямаше желание да спори с него. Какво можеше да направи той?
Когато седна накрай леглото, той я прегърна, придърпа я и тя се облегна на стената. Голямото му и топло тяло притисна снагата й.
— Пиле, картофи, боб, царевична питка — тя разглеждаше кошницата, която донесе.
Той се наведе над нея. Със свободната си ръка пое кошницата и я постави на пода. Изобщо не бързаше да се изправи. Почти лежеше върху нея.
— Аз… аз трябва да си отивам. — Неохотно се отпита да го отблъсне.
— Лея — прошепна той и нежно погали с пръст бузата й. — Нали не се страхуваш от мен?
— Разбира се, не — бързо отвърна тя. — Аз трябва да вървя и толкова. Не се страхувам от когото и да било…
Тя се спря, защото той я целуна. Това не беше обикновена целувка. Дълга, бавна, нежна целувка. Усети как умората й започна да изчезва.
— Какво искаше да кажеш — той галеше бузата и шията й с голямата си ръка.
— Който и да е мъж… — започна тя, като се опитваше да не го гледа — не се страхувам от когото и да било, от когото…
Уесли обсипваше шията й с горещи целувки, о, колко хубави бяха те!
— Днес ми хрумна, че въпреки че сме женени от години и дори сме имали бебе, никога не сме се любили като истински съпрузи.
Тя се отдръпна.
— Това е абсурдно. Как мога да имам бебе, като си спомня… нощта и бурята, когато ние…
— Моя красива съпруго, тогава те мислех за проститутка и просто се възползвах от теб. Ако тогава знаех, че това е първата ни брачна нощ, уверявам те, че бих постъпил по различен начин.
— По различен начин? — Много е приятно да те държи в обятията си, да те докосва и да те гали. — Почакай за миг. Не можеш да ме докосваш. Заклех се, че никога няма да ти дам доброволно това, което искаш. Това, че съм Саймънс не означава…
— Замълчи — промърмори той — считай се за изнасилена. Устните му поеха нейните и ги задържаха, докато ръцете й обвиха врата му и го придърпаха по-близо.
Когато се отдръпна от нея, видя почуда в очите й и почувства вина, че тази жена е неговата съпруга, а той все още не е научил на нищо. Бавно, с голямо търпение започна да целува тялото й.
Роклята й беше мръсна, на петна, много широка, с копче отпред. С опитна ръка той започна я да разкопчава.
— Уесли, не мисля… Може би ние не трябва… о, скъпи!
Той вмъкна ръка под роклята. През няколкото ката бельо тя почувства топлината му. Той отново я целуна, повдигна я от леглото и роклята се свлече от раменете й.
Дрехата падаше около талията й. Сега Уесли я погледна с почуда. Никога не беше виждал женско бельо като това. Почти прозрачната материя показваше розовите връхчета на гърдите й, ефирно падаше надолу и леко загатваше млечната й кожа.
Изведнъж Лея поруменя.
— Шивачката на Никол каза, че под грубите връхни дрехи бельото ми трябва да бъде… трябва да бъде…