По-късно, докато приготвяше пая за вечеря, тя мислеше за разговора с Уесли. Може би, въпреки самохвалството му, той щеше да има нужда от помощ. Но как, за бога, би могла да го убеди да тръгне с него?
Ревис реши въпроса й. На вечеря той заяви:
— Или Лея ще дойде с нас, или нападение няма да има.
— Какво по дяволите може да искаме от една проклета жена — избухна Уесли.
— Нямам й доверие. Няма да я оставя тук сама. Тя прекалено много скита из тези гори.
— И какво от това? Нека си отиде, ако иска. В тези фургони сигурно има повече жени. Ще можеш да си вземеш една от тях. А може и тя да те хареса повече, отколкото Лея те харесва.
— Точно затова искам — Ревис наблюдаваше замръзналия й от напрежение гръб. — Или ще дойде, или няма да има нападение!
Преди Уесли да успее да продума, Лея пристъпи между двамата:
— Вече съм дамгосана като крадла. Бих могла да дойда пак. Освен това може би там ще си намеря нова рокля.
При тези думи устата на Ейб увисна, Бъд и Кал продължиха да ядат, Уесли избягваше да я погледне, а Ревис я изучаваше през цигарения дим.
Тази нощ, когато тя излезе да изхвърли мръсната вода, Уесли я хвана за ръка и я придърпа към сенките.
— Утре ме наблюдавай. Аз ще ти давам знаци къде да стоиш. Изобщо не слизай от коня. Не трябва да има престрелка, но ако има, дори само ако някой изпусне пушката си, ти насочи коня си на изток и препускай колкото се може по-бързо. Слушаш ли ме, Лея?
Изведнъж той сграбчи главата й и я придърпа.
— Искам да бъдеш по-разумна, отколкото си. Не върши нищо героично. При никакви обстоятелства не искам да се правиш на благородна. Не се опитвай да спасяваш нечий живот, нито да ръководиш нападението, или нещо друго, което обичайно ти е присъщо. Стой си спокойно на седлото и ако има каквато и да е опасност — бягай. Разбираш ли ме? Ще ме слушаш ли?
— Ще изпълнявам всичко, което искаш. Няма да изложа никого на опасност.
— Имам още един план. Когато тръгнем назад и се скрием между дърветата, искам бързо да обърнеш коня си и да се върнеш обратно. Шт… — той постави пръст на устните й. — Всичко е уредено. Пазех го досега в тайна, защото не бях сигурен дали ще поиска да тръгнеш с нас. Джъстин ще се погрижи за теб и ще те заведе в Суитбрайър.
— Но Ревис ще разбере, че ме оставяш да избягам.
— Това е моя грижа и не те засяга. От теб очаквам да ми се подчиниш. Кажи сега, какво ще правиш?
Тя спокойно повтори указанията му.
— Ще закриляш Верити, нали — добави. — Моля те, не оставяй Ревис да я нарани.
— Ако следваш указанията ми — отвърна той. — Ще се погрижа за Верити, дори ако се наложи да я вкарам в собственото ми легло.
Лея се стегна.
— Не са необходими толкова драстични мерки — отвърна.
— Това ми прилича на ревност. Целуни ме, а след това заспивай. Утре рано сутринта трябва да потегляме.
— Да — прошепна тя. — Да.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Утрото настъпи по-скоро, отколкото желаеше. През цялата нощ тя чувстваше, че нещо не е наред и се мяташе в леглото. Дълбоко в себе си усещаше, че ще се случи нещо ужасно.
С натежали клепачи тя приготви торбите с хляб и сирене за из път. Потеглиха надолу по планината. Единствено Верити не ги последва.
Откъм гората се появи Уесли на огромен дорест жребец. Бъд и Кал го следваха с големите си черни коне. Животните се изправяха на задните си крака и пръхтяха. Господарите им ги обуздаваха с лека ръка.
— Ние потегляме — каза Уесли на Лея.
Тя препускаше на гърба на една кротка кафява кобила.
По целия път надолу сърцето на Лея биеше все по-бързо и по-бързо. На два пъти улови погледа на Ревис. Сърцето й се сви, беше сигурна, че нещо ще се случи. Мъж, който е способен да убива, само за да си осигури присъствието на жената, която иска, не би се съгласил лесно да отстъпи на друг да организира нещата. Ревис беше много спокоен и се съгласи Уесли да се присъедини към бандата.
Когато наближиха подножието на планината и можеха да видят фургоните, Лея едва се държеше на седлото. Тя видя как мъжете дръпнаха маските на лицата и насочиха пушки към пътниците. Видя Джъстин да слиза от мястото си. Джон Хамънд слезе от втория фургон с високо вдигнати ръце. Вятърът носеше думите на Уесли. Тя го чуваше да дава нареждания на Оливър Старк да свали стоките от фургона.
Като че всичко беше игра. Всички участници се познаваха помежду си, а някои от тях се преструваха, че се виждат за пръв път. Вършеха нереални неща. Носеха маски и се заплашваха един друг. Това би могло да я забавлява, но всяка минута ударите на сърцето й се ускоряваха.