Лея веднага разбра, че е трудно човек да не хареса Девън Макалистър.
— Здравейте, господин Макалистър.
Мъжът погледна съпругата си, сякаш в отговор на предишен разговор.
— Мак е достатъчно — каза той с плътен и приятен глас. — Уес каза, че обичате да тъчете. Лина има някои модели, а Миранда преде вълна.
— Миранда е нашата най-голяма дъщеря — обясни Линет. — Тази сутрин тя отиде да посети най-голямата дъщеря на Корин Тъкър. Скоро ще се върне. Да оставим мъжете да си приказват. Аз ще ти покажа Суитбрайър.
— Много мило от твоя страна. Не искам да ти отнемам времето.
Истината беше, че Лея предпочиташе да стои отзад на фургона с одеяло на главата си. Така никой не би могъл да я разпознае.
— Върви — каза Уесли. — Линет познава всички по-добре от мен.
Тя прочете предупреждение в погледа му.
— А Бъд и Кал? — попита тихо.
Чувстваше се много по-сигурна, когато мъжете бяха с нея. Ако всички бяха заедно, можеха да се закрилят един-друг. Уес я погледна с въздишка.
— Момчетата ще дойдат с нас. Мак и аз ще ги пазим с цената на живота си. Ако някое дете ги нарани, ще го обесим на същото място. Без съдебен процес и нищо подобно. Ако някой…
— Спри — изсъска тя, макар че все още се усмихваше. — Те са все още… знаеш.
— Деликатни — сериозно каза Уес. Обърна се към Мак. — Тя говори за онези два бика там. Страхува се някой да не им се присмее и да ги нарани. Ти отивай с Линет, Лея. Ще се срещнем по обяд в магазина на Мак. — Наведе се и я целуна бързо по бузата. — Ще се погрижим за момчетата.
Лея се почувства изоставена, когато Уесли и Мак тръгнаха, следвани от извисяващите се над тях Бъд и Кал. Линет я поуспокои.
— Всички в града умират да се запознаят с младата съпруга на Уесли. Познаваме го от години. Гледали сме го как усърдно работи във фермата си. Разбира се, всички сме любопитни за кого е създал всичко това. Не бих се изненадала, ако почти всички дойдат днес в града само за да те видят.
Лея се намръщи. Линет се разсмя. Тя продължи:
— Трябва да свикнеш с този град. За тях няма никакви тайни. Не че си пъхат носа навсякъде. Всичко правят от загриженост. Когато дойдох за пръв път тук преди двадесет години…
— Двадесет години! — Лея не можеше да повярва. — Не изглеждаш на повече от двадесет.
— Колко си мила. Най-голямата ми дъщеря е на деветнадесет. Ето, идва Агнес Емерсън. Съпругът й почина преди няколко години и сега синът й Доил управлява фермата.
Това което последва беше объркващо изложение на имена и лица. Имаше хора, които са в Суитбрайър само от година-две, но светлината в очите на Линет бе специално за родителите и децата, които живееха в града от дълги години. За Лея беше невъзможно да съхрани в паметта си всички тези имена и физиономии. Тя се запозна с Нети и Максуел Роуир, чиято най-малка дъщеря Вайда беше учителка в града, а най-голямата им дъщеря Ребека беше женена за Джеси Тъкър, щатския сенатор.
— Изглежда всички се гордеете с Джеси Тъкър? — каза тя. Линет се усмихна.
— Без значение какво прави, Джеси винаги може да вдъхне гордост у хората около себе си. Колко души от семейство Старк познаваш?
— Няколко — разсмя се Лея. — А те колко са?
— Ами всяка година идват нови. Гейлън-младши миналата година отиде да учи в Бостън. Той е много умен млад мъж. Надяваме се един ден да стане губернатор, дори президент.
Разхождаха се из града. Спираха се, запознаваха се с хората. Лея разбра, че хората тук са особено сплотени. Във Вирджиния, независимо колко пъти си бе повтаряла, че вече е Станфорд, все още се считаше за една Саймънс. Блатото като че я дърпаше към себе си. А Рийган и Никол, въпреки цялата си доброта, винаги изглеждаха сякаш са създадени в един друг, много далечен на Лея свят.
В този малък град всички хора бляха облечени в дрехи от домашно тъкана вълна. Повечето от тях бяха закърпени. Почувства, че това е мястото, на което принадлежи. Въпреки обвиненията на Уесли, че е искала плантацията Станфорд, тя никога не беше мечтала да бъде богата. Мечтите й бяха за това да бъде осигурена и в безопасност, искаше място, където да бъде сигурна, че няма да бъде пребивана от бой. Плантацията Станфорд беше безопасно място за нея, но крехките сервизи и копринените дрехи постоянно я притесняваха. Страхуваше се да не скъса или счупи нещо. Обноските, които трябваше да усвои и всичко друго, съвсем естествено за Рийган и Никол, я изнервяше.
Този град беше безопасно място. Тук можеше човек да се държи съвсем естествено. Тя се чувстваше добре в тази среда. Повечето от хората сливаха думите докато приказваха. Говорът им се различаваше от това, на което я беше учила Никол. А всички уроци на приятелката й бяха много трудни за Лея. Линет, въпреки обикновената си памучна рокля, имаше вид на дама. Напомняше й за Никол.