— Тю, дявол да го вземе! — промърмори той и се изплю във водата. — Каква поразия! И за всичко ти си виновен, стари дяволе! — прибави той в яда си, обръщайки се към Сучок. — Каква ти е такава лодката?
— Виновен съм — каза тихо старецът.
— Ама и ти си хубостник — продължи моят ловец, обръщайки глава към Владимир, — къде си гледал? Защо не си изгребвал? Ти, ти, ти…
Но на Владимир не му беше вече до възражения: той трепереше като лист, тракаше със зъби, и съвсем безсмислено се усмихваше. Къде се дяна неговото красноречие, неговото изтънчено чувство за приличие и собствено достойнство?
Проклетата лодчица слабо се полюшваше под краката ни. В момента на корабокрушението водата ни се стори много студена, но ние скоро свикнахме. Когато премина първият страх, аз се огледах: на десет крачки от нас наоколо растеше тръстика: зад върховете й в далечината се виждаше брегът. „Лошо“ — си помислих.
— Какво ще правим? — попитах Ермолай.
— Ами ще видим, няма да нощуваме тука, я — отговори той. — Ей ти, дръж пушката — каза той на Владимир.
Владимир безпрекословно се подчини.
— Ще отида да намеря брод — продължи Ермолай с увереност, като че ли във всяко езеро трябва да има брод. Взе от Сучок пръта и тръгна по посока към брега. Внимателно опипваше дъното.
— А ти знаеш ли да плуваш? — попитах аз.
— Не, не зная — се раздаде гласът му иззад тръстиките.
— Е, тогава ще се удави — равнодушно отбеляза Сучок, който и преди това се уплаши не от опасността, а от нашия гняв и сега съвсем успокоен, поемаше дъх от време на време и изглеждаше, че не изпитва никаква необходимост да промени положението си.
— И ще си отиде съвсем безсмислено — жално добави Владимир.
Минаваше час, а Ермолай още не се връщаше. Този час ни се стори вечност. Отначало ние поддържахме връзка с него, като подвиквахме: после той започна да отговаря на нашите викове все по-рядко и накрая замлъкна съвсем. В селото камбаната заби за вечерня. Ние не разговаряхме помежду си. Над главите ни се носеха патици: някои се решаваха да кацнат до нас, но изведнъж се дигаха, както се казва, право нагоре и с крякане отлитаха. Ние започнахме да вкочанясваме. Сучок мигаше с очи, като че ли се готвеше за сън.
Накрая за наша неописуема радост Ермолай се върна.
— Е какво?
— Бях на брега; намерих брод… Да тръгваме.
Ние искахме да тръгнем веднага, но той първо извади от джобовете си под водата връв, завърза убитите патици за краката, захапа двата края и тръгна напред; след него вървеше Владимир, аз — след Владимир, Сучок завършваше шествието. До брега имаше двеста крачки, Ермолай вървеше смело, без да се спира (така добре беше запомнил пътя), само рядко се провикваше: „По-наляво — тук отдясно има дупка!“ или: „По-надясно — тук отляво ще потънеш…“ Понякога водата стигаше до гърлото и един-два пъти бедният Сучок, който беше най-нисък от нас, се нагълта с вода, като пускаше балончета. „Хайде, хайде, хайде!“ — заплашително му подвикваше Ермолай — и Сучок се катереше, бълникаше с крака, подскачаше и успяваше да се добере до по-плитко място, като дори и в краен случай не се решаваше да се хване за моя редингот. Измъчени, мръсни, мокри, най-накрая стигнахме брега.
След два часа всички седяхме изсушени, доколкото беше възможно, в голяма плевня и се готвехме да вечеряме. Файтонджията Иегудиил, изключително бавен и мъчен човек, разсъдителен и сънлив, стоеше до вратата и старателно гощаваше Сучок с тютюн. (Забелязал съм, че файтонджиите в Русия много бързо се сприятеляват.) Сучок настървено вдишваше тютюневия дим — плюеше, кашляше и вероятно изпитваше голямо удоволствие. Владимир прие поза, пълна с нега, наклонявайки главата си на една страна, и говореше малко. Ермолай чистеше нашите пушки. Кучетата с необичайна бързина въртяха опашки в очакване на овесената каша; конете тропаха и цвилеха под навеса… Слънцето залязваше; неговите лъчи се разсейваха в широки цветни ивици; златисти облаци се разстилаха по небето, като постепенно ставаха все по-малки и по-малки, наподобяващи измита и вчесана вълна… Откъм селото се раздадоха песни.