Този път остави капака отворен, така че да се ориентира по-добре в тази мъгла по шума от генератора. Оставаше му още само една разходка до морето.
Елис Хойл взе бързо решение.
Спусна се по стъпалата на бетонната шахта към светлината и бръмчащия мотор на генератора.
Озова се в единия край на къс коридор с четири затворени врати. Две бяха отдясно — и зад едната явно се намираше работещият генератор, — третата беше отляво, а в дъното на коридора имаше четвърта тежка метална врата.
Нямаше никаква представа колко време ще отсъства убиецът, но предполагаше, че става дума по-скоро за секунди, отколкото за минути. Отиде до металната врата, подминавайки останалите три, и я отвори.
Право пред него, от другата страна на дебела метална мрежа, започваше висящият стоманен мост, познат му от играта на „Стома“.
Беше умирал на него много пъти.
В другия край на моста трябваше да се намира шахтата, в която бе падал и или бе умирал веднага, или се бе наранявал тежко.
Отдясно имаше тъмно стълбище, по което сигурно се стигаше до долното ниво. И там бе умирал много пъти.
Чу шум в коридора зад себе си. Люкът се затръшна с кънтящ звук. Той бързо се върна в късото коридорче. Отвори най-близката до себе си врата — разчиташе да се озове по някакъв начин зад убиеца и да го проследи до мястото, където държи Кейт, — влезе вътре и тихо я затвори зад себе си.
Едва сега обърна внимание на стаята, в която се бе озовал. Видя лампите върху стативите, монтираните върху триножници кемкордери, гърба на креслото…
… и лицето на Кейт върху екрана на монитора — мъртва, беше първата му мисъл, — гротескните кабели, прикрепени за главата й, неподвижната й поза…
В коридора се разнесе нов шум: стъпки, които спряха пред вратата, после дръжката се завъртя и вратата се отвори.
Той се отдръпна зад нея.
Убиецът надникна, без да пресича прага. Елис Хойл видя образа си в края на екрана, хванат от камерата, която подаваше общия план. На другия екран Кейт отвори очи, примигна и Елис Хойл разбра, че е жива, макар че по лишеното й от емоции лице човек би могъл да си помисли най-лошото. Тя също погледна монитора, зърна го в него — той разбра, че го е видяла — и очите й се изпълниха с любов и нещо много повече…
— Тик-так, кучко — каза убиецът и затвори вратата. Няколко секунди по-късно тежката желязна врата в дъното на коридора с трясък се затвори.
— Елис — прошепна тя.
— Господи Боже мой, Кейт!
— Помогни ми.
Но той вече анализираше обстановката, осмисляйки значението на кабелите, пристягащите тялото й ленти, носещите се през екрана цифри, които сигурно представляваха съществен елемент в цялата постановка.
Опита се да свали с дърпане единия от кабелите, но установи, че те са здраво притиснати с изолирбанда. Намери единия му край и започна да го развива. Едва сега тя загуби самообладание и очите й се напълниха със сълзи.
— Моля те, помогни ми — прошепна тя.
Убиецът тръгна надолу по стълбището, носейки със себе си големия сак и вентилаторчето. Когато слезе долу, мина през червената врата и се отправи по коридора на долното ниво.
На стената в дъното от другата страна на двойната врата имаше вентилационен отвор. Той спря пред него и започна да развива капака му. Извади от сака няколко омазнени парцали и ги струпа от вътрешната страна на отвора.
После извади флакон сълзотворен газ на базата на капсиково масло — популярно средство за самозащита в тези времена на засилваща се престъпност. Пръсна няколко пъти върху парцалите, щракна запалката и я поднесе до тях.
Те пламнаха, изпускайки тежък задушлив пушек, който бавно се понесе нагоре по въздухопровода.
Убиецът добре знаеше, че именно такъв е пътят на циркулацията: засмукване от долното ниво и извеждане навън през вентилационната тръба. Още преди седмици беше запечатал по-голямата част на изхода на тръбата на повърхността, оставяйки незапушена съвсем малка част, колкото все пак да има някаква вентилация.
Димът се събираше и неохотно се издигаше нагоре. Убиецът включи вентилаторчето и го постави в отвора.
Въздушната струя подкара пушека по-енергично. „Джойбой“ се криеше някъде в горната хоризонтална част на въздухопровода. Вентилационните отвори там бяха вече запечатани с изключение на един-единствен — онзи, най-високия, през който момчето бе влязло. Нямаше никакво съмнение, че след малко — веднага, щом първите кълбета пушек стигнеха до него — то само щеше да се отправи. Този газ беше наистина неприятно нещо — полепваше по кожата, по косата и по дрехите. А когато първите му молекули попаднеха в очите, поразеният инстинктивно опитваше да ги избърше. И това бе голямата му грешка, защото по този начин в лигавицата се втриваше още от газа. А той атакуваше слъзните жлези и усещането бе като от ухапването на стотици мравки. Човек бе готов да си изчовърка очите само и само да се отърве от непоносимата болка.