— Моля ви, пуснете ме да изляза… моля ви — крещеше момчето с почти истеричен писък и блъскаше по ламарината с ръце и крака. Елис Хойл се захвана с кръпката, покриваща вентилационния отвор. В този миг долови движение зад себе си и замръзна.
Беше Кейт. Стъпваше обратно от последното стъпало.
— Върви — изкрещя той, надвиквайки грохота, създаван от момчето, — махай се, той може всеки миг да се върне.
Но тя посочи нагоре — към катинара през халките — и каза:
— Май ще е по-добре наистина да се върне. Защото ключовете са у него.
60.
Убиецът се вслуша в трескавия тропот, разнасящ се от вътрешността на тръбата. Върна се при отвора, където тлеещите парцали все още изпускаха кълбета дим. Тук непонятният шум се чуваше дори още по-добре, защото долната стена на въздухопровода провеждаше отлично ритането и крясъците на „Джойбой“. Момчето не се бе върнало при отвора над шахтата.
Това донякъде бе изненадващо, но убиецът не бе разочарован. Той знаеше, че в края на краищата „Джойбой“ ще потърси пресен въздух, защото никой не би могъл да издържи на зловонната атака дълго. За всеки случай пръсна още малко от флакона, този път директно в струята, която вдухваше вентилаторът. Горе момчето виеше за помощ.
Елис Хойл пъхна острието на отвертката в тясната пролука между металната кръпка и основата. Натисна дръжката и ламарината се огъна достатъчно, за да подпъхне челюстите на ножицата през нея. Започна да реже.
Детето от другата страна хълцаше изплашено. Но причината, изглежда, бе не само в страха, разбра Елис Хойл, подушвайки за пръв път задушливия дим, нахлуващ откъм разширяващия се отвор. Два винта задържаха капака на мястото му. Елис Хойл издърпа нагоре предницата на ризата си и покри с нея носа и устата си, докато срязваше винтовете.
В мига, в който момчето ритайки пропадна през отвора, Кейт се появи с ролка широк изолирбанд и Елис Хойл веднага започна да запечатва дупката, през която излизаха задушливите газове.
Близо минута всички кихаха. Момчето беше най-зле — почти се задушаваше.
Когато очите му престанаха да сълзят, Елис Хойл влезе в стаята, от която бе взел отвертката и ножиците. Потърси нещо, с което би могъл да разбие масивния катинар. Но освен храната останалото бяха главно електроматериали: поялник, няколко отвертки с различна големина и фенерче с две батерийки, не по-голямо от химикалка.
На кука на стената висеше голям глух гаечен ключ — дълъг близо половин метър.
Той го откачи и преценяващо го подхвърли в ръка. Ръждясалият инструмент завършваше с гнездо, дълбоко почти два сантиметра.
Да, с него определено можеше да пречукаш някого. Ако съумееш да го изненадаш, разбира се. И ако противникът ти не се движи и не се съпротивлява.
„И съвсем скоро — осъзна той — ще ми се наложи да защитавам себе си, Кейт и момчето с този гаечен ключ.“
Не беше много, но бе единственото, с което разполагаха. И тогава през главата му мина мисълта: „Но това не е вярно. Разполагаме с най-грубата от всички груби сили, и само трябва да я вкарам в работа.“
Излезе в коридора и попита момчето:
— Къде е той?
Момчето се задави, изкашля се и отговори:
— Долу.
Елис Хойл отвори вратата на помещението, в което беше генераторът. Хвърли бърз поглед наоколо: кабелите, които беше свалил от Кейт, стигаха до електрически контактор, управляван от компютъра. Но веригата на контактора можеше да бъде затворена и ръчно, разбира се.
Тогава видя кутията на стартера на масата: един черен бутон за изключване на генератора и един червен, за включването му посредством стартер, задействан от акумулатор. Той хвърли гаечния ключ на пода на късия коридор. Нямаше да му се наложи да го използва.
Убиецът стоеше в основата на стълбището. Нещо не беше наред. Вече поне пет минути блъскането и виковете на „Джойбой“ не се чуваха. Освен това момчето изобщо не се бе показало на вентилационния отвор над шахтата.
Нито сълзотворният газ, нито димът бяха достатъчно гъсти, за да го накарат да загуби съзнание. В този момент то трябваше да се гърчи в агонизираща болка, да крещи и да се моли. И при всички положения би трябвало да виси на отвора и да лови с отворена уста всяка глътка чист въздух. Той напусна мястото в основата на шахтата, отиде до вентилационния отвор, в който беше сложил запалените парцали, и видя, че те все още тлеят и изпускат дим, тласкан от вентилатора нагоре в тръбата. Значи не това беше проблемът.
Тогава чу шум… червената врата в дъното на огромната зала се отваряше и той се обърна натам.