— Мъртъв ли е? — попита Кейт.
Елис Хойл не отговори веднага. Ръцете му опипваха кръста на Джон. Лицето му бе угрижено. „Бедният Елис — помисли си тя — колко искрено се опитва да бъде твърд и колко трудно му се удава това. И колко неспособен е да причини другиму болка. Дори на този.“
Когато стана, в ръцете му имаше връзка ключове.
— Не знам — отговори й той. — Да вървим.
Тръгна напред към шахтата и първи се качи по стъпалата. Отключи катинара, освободи го от халките и бутна капака нагоре.
Излезе навън и им помогна да се изкачат и те — първо момчето, после Кейт, — и да излязат на повърхността и в мъглата.
След това затръшна капака на люка обратно, сложи катинара през външните халки и го заключи с щракване, което изглеждаше окончателно като идването на смъртта.
61.
Лий Уейд седеше на бюрото си и пишеше отчет. Когато телефонът иззвъня, той сам вдигна слушалката. Гласът принадлежеше на Елис Хойл: записаният му глас — уточнение, което имаше смисъл при такива като него. Лий Уейд изслуша съобщението, изчака го да свърши, после търпеливо изслуша и повторението.
След това стана и отиде пред окачената на стената карта на града. Откри, че южният край на остров Ейнджъл — там, където Елис Хойл бе казал, че ще бъде заедно с убиеца — се намира в очертанията на северозападната граница на града. Никога не бе допускал, че е така. Зад прозореца се стелеше непрогледна мъгла. От опит знаеше, че когато мъглата стигне до Брайънт Стрийт, видимостта над залива е нулева, така че дори не помисли за хеликоптер.
Пристанищната патрулна служба се намираше на Рибарския кей. Позвъни на дежурния там, разбра, че разполагат със свободна лодка, и излезе.
Тримата — Елис, Кейт и Стивън — седяха сгушени един в друг на бетонната площадка.
Слънцето залязваше. Но в мъгла като тази човек никога не се сеща за слънцето, докато то не залезе.
Беше им студено и бяха изморени. Чакаха вече повече от час.
Елис Хойл погледна часовника си.
— Компютърът току-що се е свързал с тях — каза той. — Ще дойдат, дръжте се.
И те продължиха да чакат.
Долу в коридора убиецът се обърна по гръб и седна, събирайки всичката си останала сила и воля.
Тялото му умоляваше да бъде оставено на мира, но разумът го принуждаваше да се движи. Да направи нещо, докато още е възможно. Трябваше да се добере някак до склада. Това, което искаше — единственото и най-важно нещо — бе там.
Готвеше се да се надигне от пода, когато протегната му в тъмнината ръка напипа големия гаечен ключ, захвърлен от Елис Хойл.
Обхвана го с пръсти. Ходенето до складовото помещение бе излишно. Това, което му трябваше, се намираше в ръцете му.
Колко много изненади за един ден.
Патрулната лодка беше прекосила половината от разстоянието до остров Ейнджъл, когато Лий Уейд забеляза, че мъглата е започнала да се вдига. Понякога се случваше точно така: идваше, оставаше час-два и се разсейваше.
След малко се разреди достатъчно, за да даде възможност на Уейд да види южния провлак, още повече че се бяха доближили на по-малко от петдесет метра до брега. Офицерът на кормилото включи сирената. Миг по-късно видяха Елис Хойл да размахва ръце. Полицаят зави към него и приближи максимално до брега. Лий Уейд стисна карабината „Ремингтън-12“ с помпено презареждане, която бе взел със себе си, скочи в плитката вода и закрачи към пясъка.
Елис Хойл го заведе до бетонната площадка, разказвайки му накратко какво се бе случило междувременно. Не след дълго двамата се изправиха над люка и Елис Хойл отключи катинара.
— Той е там вътре — обясни Елис. — На дъното на тази дупка, през една врата, в края на къс коридор — няма как да не го видите. Лий Уейд слезе, държейки фенерче и карабината. Намери вратата, мина през нея и се озова в коридора.
Но там нямаше никакво тяло.
Имаше три врати за три различни помещения и Лий Уейд ги отвори всичките, но не намери тялото в нито едно от тях.
Към него се присъедини и полицаят от пристанищния участък. След малко слезе и Елис Хойл и пусна генератора, за да включи осветлението. Продължаваше да настоява:
— Тук е… няма къде да отиде…
Тримата започнаха да претърсват подробно. След известно време намериха на долното ниво, до самата долна площадка на стълбището, голяма решетка, издърпана настрани от дупка в пода. До отвора се търкаляше голям гаечен ключ. Явно беше използван, за да се свалят четирите големи болта, които бяха държали решетката фиксирана за пода.
Лий Уейд се спусна в дупката.
Озова се в отводнителна шахта. Логично. Толкова дълбоко под земята това укритие наистина имаше нужда от отводнителна шахта, защото иначе всички просто щяха да се издавят при първия дъжд.