Тръбата беше достатъчно широка, за да може да се лази на четири крака. Той разбра, че карабината е безполезна в ограниченото пространство, остави я, извади служебния си револвер и тръгна напред.
Много неприятно. И опасно. За щастие тръбата беше празна. Лий Уейд продължи към светлината в края й.
Изпълзя целия път дотам. Когато стигна до отвора, надникна навън и пред очите му се разкри гледка, която Стивън Левист веднага би разпознал: последната картина след спечелването на играта TRY_ME.
Лий Уейд гледаше към залива Ричардсън през водната шир, проснала се до Соусалито и бреговете на окръг Марин, и — най-удивителното от всичко — към боядисаната в яркочервено ажурна конструкция на моста Голдън Гейт.
Мъглата над океана все още беше гъста, но покрай моста вече се беше разсеяла достатъчно, за да могат да се видят светлините на кулите и по опорните кабели. Елис Хойл се измъкна покрай него.
— Изглежда е в яхтата си — обади се той.
Загледан към блесналия в далечината с нощните си светлини Соусалито, Лий Уейд разсеяно попита:
— Каква яхта?
Вече беше излязъл в открито море, успешно преодолявайки вълнението на входа на залива. Плаваше на запад.
Тук мъглата още беше гъста. Знаеше, че може да остане така дни наред. Радарът в кабината показваше, че пътят пред него е чист. Шкиперът си каза, че още преди полунощ ще е напуснал основните трасета за корабоплаване из тези води и тогава ще може да поспи. Яхтата се носеше напред, разсичайки мъглата — един великолепен кеч, съоръжен с всичко необходимо за извършване на океански преходи, на чиято кърма с невпечатляващи букви бе изписано името му — „Убежище“.