Филмът практически бе готов с изключение на фрагмент от три и половина минути, с които трябваше да свърши първата му част. Ставаше дума за ключов момент, който щеше да послужи за преход към втората част на филма. Тя искаше това да бъде лиричен откъс, с подходящ музикален съпровод, който да разкрие изяществото и красотата на балоните.
Беше се спряла на втора част от Моцартовата Симфония номер 35, която подобно на балоните излъчваше някаква величествена своенравност. И бе решила да използва именно тук няколко от най-ефектните си кадри на балоните, носещи се над пустинната местност около Албъкърки.
Но хармоничното сливане на красива музика и красиви кадри не бе толкова лесно. Епизодите трябваше не само да съответстват на темпото на музиката, но и някак да хармонират с променливото настроение, което тя създаваше.
Започваше да се убеждава, че това е ключовият момент в целия филм. Така че всичко в него трябваше да бъде перфектно.
До средата на 80-те години би било невъзможно да свърши очакващата я работа за оставащите два часа. Документалните филми се монтираха на монтажни маси модел „Стийнбек“. Монтажните зали бяха окичени със стотиците спирали на провиснали по стените им парчета ленти, на отделни фотоси, очакващи някой да ги прегледа, за да бъдат в буквалния смисъл на думата изрязани и залепени на работния рулон.
Електронният монтаж — станал възможен благодарение на изобретения като „Ейвид“, скенерите на „Ренк Зирокс“ и едитроида на Джордж Лукас — бяха променили коренно нещата. Запечатаните върху филмови негативи образи биваха дигитализирани и записвани на твърдите дискове на компютри, където всеки кадър получаваше уникален идентификатор. Монтажистът вече седеше пред клавиатура и с нейна помощ извикваше кадри, откъси и фрагменти, редактираше ги както намереше за добре и монтираше от тях епизоди, при това в няколко различни версии.
Монтажната система „Ейвид“ се базираше на компютър „Епъл Макинтош“. Компютърът бе достатъчен за цялата механична работа по монтажа, но никаква машина не бе способна на артистичен импулс. Това поне си оставаше задача на човека, в основата на която стояха неговият интелект, интуиция и емоции.
И човешката енергия.
Кейт Лейвин отново седна пред клавиатурата и се опита да преодолее умората си. Концентрирай се върху работата, отхвърли настрани всичко останало, фокусирай се. Толкова често бе правила това. Няколко минути по-късно го правеше за пореден път.
Работата й спореше. Беше потънала изцяло в нея, в кадри и в музика. Беше забравила за умората и бе загубила представа за времето. И тогава стигна до последния кадър: дългата антена на един-единствен балон, постепенно спускащ се зад огромно песъчливо плато. Камерата плавно изтегляше назад, за да разкрие гледката на още петнайсет-двайсет балона, носещи се над пейзажа, докато цигулките постепенно се засилиха в кресчендо и плавно заглъхнаха.
Погледна часовника си — 9:37.
Въведе команда, облегна се и прегледа целия епизод от началото до края. После още веднъж.
9:45.
Стана, раздруса Терънс, за да го събуди, и излезе в коридора. Почука на стъклената врата на апаратната и когато техникът й отвори, му обясни:
— Материалът на касетата има среща с птичка в небето, за 10:00, „Гелъкси-4“. Погрижи се да не я изпусне. Мисля, че е готов за полет.
После излезе от сградата и се прибра право у дома. Заспа, преди да успее да си събуе обувките.
Събуди я приглушеният сигнал на пейджъра. В стаята беше тъмно. Трябваше да напипа в мрака ключа на нощната лампа, за да прочете съобщението. То се състоеше от единствена дума:
ПАТСИ.
Това сигурно беше Елис. Винаги когато искаше да говори с нея, той използваше име, първото име на певица, всеки път различно. Колкото по-известна беше певицата — поне по мнението на Елис — толкова по-важно бе обаждането. Така че бе необходимо не само да познаваш певиците, но и да знаеш мнението на Елис за тях.
Постъпваше по този начин от години насам, без някаква особена причина, с изключение може би на тази, че при Елис нищо не можеше да остане просто. Патси, Патси… замисли се тя. Патси Клайн. Май беше най-добре да побърза. Набра телефонния му номер. Заето. Чувстваше дрехите върху себе си, сякаш ги носеше от месец. Съблече се и влезе гола в кухнята. Живееше в къща на голяма лодка, закотвена на кей седем, на пет минути път от студиото.