— Благодаря, Елис.
Тя занесе пликовете с храна в трапезарията. Масата вече беше разчистена и подготвена за двама — беше използвал стария й порцеланов сервиз и сребърните прибори. Елис беше готов да й даде и тях при раздялата на имуществото, но тя бе настояла покъщнината да не се дели. Знаеше, че той никога няма да подмени повечето неща, но хранеше надеждата, че ако му остави приличен сервиз, хубави хавлиени кърпи и свестни мебели, това ще му помогне да запази полуцивилизованото си състояние за известно време.
На кухненския плот стоеше кофичка за лед с бутилка „Шандон“ — може би от кашона, който бе донесла преди време — и две чаши за вино с дълги като на лале дръжки. Тя отвори бутилката и наля по малко в чашите.
Той я последва в кухнята и взе чашата, която му подаде.
Тя отпи от своята.
— Много е хубаво, Елис. Оценявам усилията, които си положил, наистина. Очарована съм.
Той сви рамене като притеснено момче.
Виното й действаше добре. Може да беше смешно, но при вида на стария порцелан на масата тя изпита нещо като носталгия. И едновременно с това радост, че ще бъде част от тази къща през следващите няколко часа.
Сега беше доволна, че взе „Ортогинола“.
Той й помогна да разпредели храната от хартиените пликове в чиниите. Седнаха да вечерят. Бързо. Тя беше гладна, а Елис не бе човек, който би се отдал на церемонии, особено трапезни.
Тя яде много, изпи втора, а след това и трета чаша вино. Беше й приятно, чувстваше се отпусната.
С някого другиго в този момент вероятно би се пресегнала под масата и би стиснала многозначително ръката му. После щяха да отидат на дивана, щяха да отпиват виното на бавни глътки и щяха да си говорят разни неща, а може би дори щяха да стигнат и по-далеч. Но с Елис етикетът на ситуацията беше по-различен.
— Окей, умнико — въздъхна тя, — да видим сега новата ти придобивка.
Последва го в дневната — Господи, това си беше нейната невероятна дневна, която след напускането й ставаше все по-разбъркана и по-разбъркана — до работната маса пред прозореца.
Той седна до кутията, която представляваше метален шкаф с размера на куфарче и бе боядисана с черна грапава боя. Имаше два блока за цифрова индикация, комплект превключватели и няколко потенциометри.
От нея излизаха два видеокабела и отиваха до монтираната на триножник антена, сочеща към прозореца. Друг комплект кабели влизаше в поставения наблизо компютър, който от своя страна бе свързан със скъп „NEC Мultisync“ монитор. NEC-ът показваше…
…„Семейство Партридж“, мина през главата й.
— Шегуваш ли се?
— Това е модифициран видеоскенер на Ван Ек — обясни Елис. — Намерих принципната схема в едно холандско списание отпреди десет години. Идеята ми се стори страхотна, но после видях, че Ван Ек е пропуснал да сложи някои от ключовите компоненти… Както и да е, справих се. Какъв е принципът: генерира се синусоидална вълна, която се модулира с електромагнитното излъчване на телевизор — всъщност на какво да е устройство с кинескоп, — и се възстановява вертикалната му и хоризонтална синхронизация, така че получаваш видеосигнал.
Думите му не й говореха нищо. Виждаше само, че образът е леко зърнест, както при приемане на много слаб сигнал. Хоризонталната синхронизация беше нестабилна, но Елис си поигра с единия потенциометър и картината се върна на мястото си.
— Защо е без звук? — поинтересува се тя.
— Няма звук. Това е излъчването на кинескопа и е само видео.
— Значи стоим и гледаме „Семейство Партридж“ без звук, като двама малоумни идиоти?
— Не — ухили се той, явно доволен от себе си, — стоим и наблюдаваме електромагнитното излъчване на телевизор, на който някой малоумен идиот е избрал да гледа „Семейство Партридж“. Разликата е голяма.
Но виждаше, че тя все още не е разбрала.
— Добре — каза той, — щом това не те впечатлява, нека потърсим друго.
Обърна се към прозореца и вдигна ръка. Държеше кутийка, приличаща на дистанционно управление, и започна лекичко да почуква с пръст едно от бутончетата. Антената бавно се завъртя на триножника.
Кейт видя, че тя е монтирана върху система за насочване с два серводвигателя. Имаше няколко от същия тип в студиото. Изпълнителните механизми контролираха вертикалния наклон и азимута на камерата — в случая това бе антената — в отговор на командите, подавани чрез пулта на дистанционното управление. Това поне й беше ясно.
Семейство Партридж изчезна от екрана. Сега там имаше само бял шум. Елис продължаваше да търси, хвърляйки поглед от нея към монитора и обратно. На екрана се появи нов образ. Лари Кинг отваряше нямо уста. Първоначално не можа дори да го познае, но Елис чукна клавиша още един-два пъти, антената незабележимо се помръдна върху триножника и характерните черти на Лари дойдоха на фокус. В същия миг две мисли едновременно пронизаха главата й и тя схвана какво става пред очите й. Първо, той не бе дръпнал завесите, за да й достави удоволствие — проклет да беше! — а просто искаше да вижда накъде е насочена антената. Това я разстрои, но тя не се замисли над значението на този факт, защото беше разбрала точно какво прави той. Антената беше насочена към нечий дом. През стените. Така че в момента Елис „подслушваше“ картината на чужд телевизор.