Приближи се до него. Той не откъсваше поглед от монитора. Изправи се съвсем близко зад гърба му. Докосна го по рамото.
— Писал ли си скоро някакви програми? — попита тя.
— Не, не бих казал.
— Един от твоите приятели хакери навремето сподели с мен, че си написал някой от най-елегантните програми, които бил виждал. Думите му бяха: „Елис пише програми като брилянти“.
— Може би.
— Аз пък знам, че ти си най-добрият техник, с когото съм работила във видеобизнеса.
— Е, имал съм и добри моменти.
— Ти определено си най-умният човек, когото познавам. И когото някога ще познавам.
Той се обърна към нея.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Кейт?
Тя неопределено посочи към устройството и после бавно върна ръката си към компютъра.
— Защо си губиш времето с това?
Той поклати глава по начин, който би могъл да означава всичко. Не знам. Няма да кажа. Няма значение. Не ти влиза в работата.
— За нищо вече ли не ти пука? — продължи тя.
За миг на лицето му се показа измъченото изражение на човек, който не знае какво става около него.
— Мисля, че не — неохотно призна той, погледна към монитора и понечи отново да задвижи антената. — Освен за теб. Мисля за теб.
— Вечният отговор след замисляне — въздъхна тя. — Това е то.
После го целуна по тила, взе чантичката си и тръгна към входната врата.
— Къде отиваш? — опита се да я спре той с въпрос.
— У дома.
— Недей — помоли я той. — Моля те, остани. Тонът му едва не я върна… едва.
— Трябва да си вървя — каза тя. — Просто трябва. После изкачи стълбището и излезе в нощта.
6.
Същата нощ неканеният гост открадна подробностите за живота на Джейн Регалия.
Голямата програма, която „Стома“ беше изпратил, съдържаше втора, много по-малка програма, която автоматично се бе стартирала, когато Джейн бе въвела командата ТRY_ME.
Казано на жаргон, ТRY_ME беше „троянски кон“. Малката, скрита в нея програма беше „демон“. Демонът незабавно си бе намерил място в електронната памет на компютъра и едновременно се бе самокопирал в сектор от твърдия диск, където системата съхраняваше „скрити“ файлове. Беше останал непокътнат дори след като Джейн бе изтрила TRY_ME от диска и сега очакваше системата да стигне програмираното в него състояние.
Този момент настъпи, когато системният часовник отмери 04:00.00 часа сутринта. Демонът се събуди за живот и временно промени някои вътрешни установявания — операция, отнела му само няколко милисекунди, — резултатът от което беше, че компютърът започна да възприема постъпващите през модема данни като вход от клавиатурата.
След това препрограмира модема да отговаря на всяко позвъняване от първия път. Това също беше извършено практически мигновено. През следващите трийсет минути всеки, който позвънеше отвън, щеше да има пълен достъп до машината и съхранените в нея файлове. Джейн Регалия продължаваше да спи в неведение. Две минути по-късно някой безшумно се свърза. Събитието бе отразено за външния свят само с мълчаливото примигване на червените светодиоди на лицевия панел на модема.
Позвънилият беше мъжът, който се представяше под името „Стома“, понякога „Сноуфлейк“. Сега той разполагаше с компютъра, сякаш ръцете му бяха върху клавиатурата. Беше установил пълен контрол по телефонната линия.
Без да се бави, той започна да преглежда файлове и директории, копирайки някои от тях директно на своя компютър.
Това бяха факти, чувства, тайни и размисли. Събрани на едно място, те представляваха Джейн Регалия такава, каквато беше. Бяха животът й. Бяха самата нея. Това продължи близо час. Дискът едва чуто прещракваше и отстъпваше онова, което тя бе съхранила на него в пълната увереност, че никой никога няма да го види.
След като тя си замина, Елис се обърна пак към монитора. И отново започна да мести антената с помощта на пулта за дистанционно управление. Картините на екрана се сменяха една след друга.
Попадна на нещо, което приличаше на Еди Мърфи на сцената — усмихваше се, а устните му безмълвно се мърдаха. Но вертикалната синхронизация беше нестабилна и картината трептеше. Еди се кривеше неприлично.
Елис Хойл опита да стабилизира образа с няколко почуквания по дистанционното. Но ръцете му трепереха. А и сякаш не виждаше добре. Образът се раздвояваше. Очите на Елис Хойл се пълнеха със сълзи.
Тогава остави дистанционното и отиде в кухнята. Напълни умивалника със студена вода и започна да плиска лицето си. После се избърса, наля си кафе, сложи в него лъжичка захар, отпи глътка, след нея втора…