Нанси-Т> Охо. Порша май започва да се чувства малко неспокойна.
Аврора> Какъв е точно полът на тази приятелка?
На клавиатурата на компютъра на Порша една мъжка ръка въведе отговора:
Порша> Това е моята малка тайна.
8.
Кейт Лейвин прекара следобеда в града. Тръгна си за дома по „Ембаркадеро“. Беше свалила гюрука на своята „Миата“.
Пътят, по който се прибираше, я прекара покрай Телеграф Хил. Усети се, че гледа нагоре по хълма към къщата под Койт Тауър.
Щорите отново бяха дръпнати — това ясно се виждаше. Представи си Елис, сврял се отново в хралупата си. През седмицата след онази вечеря бяха разговаряли само веднъж, по телефона, и то само за половин минута. Не го бе виждала — най-дългият период, през който бяха разделени, откакто разводът им бе влязъл в сила.
Без да се усети, без дори да помисли за миг, тя установи, че е напуснала „Ембаркадеро“ и е направила ляв завой, нагоре по хълма. Импулс. Не искаше да му се противопоставя. Продължаваше да си мисли за човека зад онези завеси на прозорците. Казваше си, че ще остане само няколко минути, колкото да се убеди, че и той е добре.
Вмъкна „Миата“-та в малкото пространство точно пред входната врата на дома на Тесла Стрийт 2600. Излезе от колата и тръгна по тротоара. Питаше се дали ще си е в къщи — при тези постоянно спуснати щори човек никога не можеше да бъде сигурен.
Спря малко преди да стигне до вратата. Какво правеше?
„Да го видиш само, така ли? Сякаш не знаеш, че е много добре. По неговия си начин. Елис може да се погрижи за себе си. Винаги го е доказвал.“
Стоеше, без да помръдва. Гледаше втренчено входната врата и си мислеше за самотния човек вътре.
После се обърна. Трудно й беше, но успя да го направи.
„Раздялата си е раздяла — каза си тя. — Трябва да продължи поне известно време. И можеш да започнеш да го правиш отсега.“
Качи се в колата и потегли. Без да се обръща.
9.
Джейн Регалия идваше в съзнание. Не изведнъж. Процесът беше плавен, на приливи и отливи, докато накрая тя окончателно премина разграничителната линия между двете състояния. И тогава се свести. Започна да попива усещания и впечатления.
Лежеше просната по очи. Лицето и ребрата я боляха в местата, където я бе удрял и ритал, докато най-сетне беше надделял при схватката в бунгалото. Намираше се в пълна тъмнина. Помръдна глава и подът я одраска по бузата. Протегна ръка, за да го докосне. Установи, че това е някаква перфорирана стомана, нещо подобно на пчелна пита.
Протегна ръка още малко напред и разбра, че „питата“ свършва само на няколко сантиметра, от мястото, където се намираше. По-нататък… нямаше нищо. Празно място там, където би следвало да има под.
И тогава си спомни къде бе виждала тази стоманена пчелна пита и то съвсем наскоро.
Едва сега усети, че нещо притиска лицето й. Вдигна ръка и напипа дебели слоеве скоч-лента, намотани през очите й. Затова не виждаше. Лентата беше толкова стегната и лепкава, че не можеше да я свали.
Недалеч от нея се чу мъжки глас:
— Обзалагам се, че е имало дни, в които си се чувствала и по-добре.
Думите прозвучаха уверено и с подигравателна нотка. Слухът й долови слабо, бързо ехо от думите му. Усещаше, че се намират в голяма стая. И че подът е далече под тях.
— Къде съм? — попита тя. Изненада се, че е в състояние да говори.
— Това няма значение.
— Какво искате?
— Ще стигнем и до това — отговори й той.
След думите му настъпи мълчание. Тя се опитваше да запази спокойствие.
Мълчанието продължи няколко секунди, може би по-дълго — тя се затрудняваше да определи.
— Страхът може да се помирише, знаеш ли това? — изведнъж проговори той.
Изпита едва ли не облекчение да го чуе пак. Звукът й помагаше да настрои загубеното чувство за място и разстояние, създаваше някаква позната сфера на съществуване в непрогледния мрак.
— Винаги съм си мислел, че това е само фраза — продължи той. — „Миризмата на страха.“ Но оказва се, че е истина. Страхът действително може да се подуши. Е, при определени обстоятелства. Установих това онзи ден. Помирисах страха.
Къса, ужасяваща пауза. После той късо се изсмя, сякаш излая.
— Не моя — поясни той. — Казвам го, за да не си помислиш такова нещо.
Нова пауза.
И този път нов шум.
Туп…
Туп… туп… Крачки.
Не само ги чуваше — чувстваше ги през стоманения под, на който лежеше.
Той идваше към нея. Тя повдигна рамене и седна, обръщайки се в посоката, от която идваха крачките.
Туп… туп… туп…
Бяха делови… не забързани, а просто отмерени крачки на човек, който знае къде отива.
Много близко до нея. После спря.