— Стани — чу се гласът му от съвсем близо. — Хайде, стани, нищо ти няма.
Тя поклати безмълвно глава в знак на несъгласие. Тогава почувства нещо студено и твърдо да я докосва по бузата и вдигна ръка, докосвайки предмета.
Пръстите й напипаха широко острие, опряно с плоската си страна върху лицето й.
— Внимателно — предупреди я той.
Пръстите й се плъзнаха по острието. Беше необикновено дълго. Разбра, че до бузата й е опряно мачете. Острието се отдръпна.
— Стани — подкани я отново той и този път тя стана. Дясната й ръка напипа нисък метален парапет. Тя се хвана за него.
— Знаеш къде си — обясни ненужно той. — Вече си била тук.
Тя добре си представяше обстановката: стоманен мост, увиснал в празното с нисък парапет само от едната страна. „Това не може да бъде“ — мина през главата й. Но знаеше, че е истина.
Коремът й се сви на топка. Почувства, че й се повдига.
— Има изход, нали разбираш — разнесе се гласът му. — Трябва да има, защото иначе няма да е интересно.
Тя стоеше неподвижна, опряна с цялата си тежест на парапета.
— Така че, върви.
Но краката й бяха като вкопани.
— Хайде, хайде — подкани я той. — Боже мой, повечето хора поне биха опитали.
Но тя беше като парализирана. Дори дишането й се удаваше с труд.
— Май имаш нужда от стимул — проговори отново той. — Добре: остани жива следващите две минути и аз ще те пусна. Сто и двайсет секунди — дявол да го вземе, можеш да го направиш. И тогава ще си тръгнеш оттук. Ако искаш, вярвай, но ти казвам истината. Единствен шанс в живота, макар да звучи като игра на думи… Другата възможност е да умреш, тук и сега. Решавай.
Тя беше сигурна, че ще я убие. Избра живота, макар да ставаше дума за някакви секунди в повече.
Обърна се, смени захвата на ръцете си върху парапета — той сега се намираше от лявата й страна — и бавно тръгна надолу по моста, отдалечавайки се от него. Държеше ръка върху парапета и я плъзгаше, докато вървеше.
След малко набра увереност и тръгна по-бързо, опитвайки се да увеличи разстоянието между двама им.
Той закрачи към нея. Чуваше го да се приближава. Наложи си да увеличи скоростта. Опитваше се да върви в ритъма на неговите крачки. Искаше разстоянието поне да се запази. Крачките му се ускориха.
Тя залитна, запази равновесие и продължи да върви. Още по-бързо.
Вече почти бягаше. Но и неговите крачки бяха значително по-бързи. Но бяха твърди и сигурни и отекваха по металния мост.
Туп Туп Туп Туп…
По-бързо. По-силно.
По-близко.
Изведнъж и мачетето започна да дрънчи. Той го държеше опряно в пръчките на парапета. Тя чуваше звънтящите удари и усещаше вибрацията през дланта си.
Чаткането се приближи. Представи си как острието се насочва към нея… хладно, остро и смъртоносно.
Настигаше я и вече се намираше само на няколко крачки от нея.
Ето го, беше тук, на една ръка разстояние. Чуваше дори дишането му…
Тя се хвърли напред. Втурна се презглава, отчаяна, готова на всичко, само да не попадне в ръцете му.
Изглежда, ходът й го беше изненадал, защото чаткането на мачетето спря… да, тя наистина вече не го чуваше зад себе си.
Тя тичаше с все сили…
… тичаше и обувките й тупкаха по моста…
… тичаше, докато в един момент левият й крак не срещна опора под себе си, нито стомана, нито каквото и да било… просто стъпи във въздуха и тя полетя напред… превъртайки се презглава… загубвайки пълен контрол… пропадайки…
В нищото.
Убиецът я видя да полита в празното пространство в далечния край на моста.
Помисли си колко забележително е всичко това. Как бе тичала с последни сили, как бе продължавала с надежда до момента, в който под краката й бе престанало да има под. Ето това не би могло да бъде фалшиво. Даже във филмите каскадьорът за миг се стяга, походката му леко се променя, преди да скочи в бездната.
„Има, изглежда, нещо в човешката природа — разсъждаваше той, — някакво неволно трепване, което ти пречи напълно да се отдадеш на гравитацията. И то се проявява, ако знаеш какво ще направиш, ако виждаш къде се насочваш, ако чувстваш какво ще се случи в следващия миг. Но ако не знаеш, ако тичаш слепешката и ако полетиш надолу…
Да, това си струва да се види.“
Ооо!… Как бе тичала право към края си. Как бе скочила през ръба, без да осъзнае нищо до най-последния миг! Как бе изпищяла и как размахваше ръце, преди да се скрие от погледа му!
„Не, това не може да се изиграе. Това не можеш да видиш никъде другаде, при никакви други обстоятелства. Това е изключително рядко изживяване. Има нещо в играта на убийство.
Тя е истинска.“
Тя падаше, падаше и падаше.