Чаз> Благодаря.
Шерм> Винаги се наслаждавам, когато чета твоите съобщения. Чувствам се като че ли вече те познавам доста добре. Някои ще кажат, че това не е възможно, че е абсурдно да опознаеш някого само на базата на думите, които е написал. Но нали ние се разкриваме с думите, които използваме, и то не само с това, което казваме, ами и с това, което премълчаваме. Не си ли съгласен?
Чаз> Да, съгласен съм.
Шерм> Радвам се, че и ти мислиш като мен. Би ми се искало да те опозная и действително.
Чаз> Защо?
Шерм> В този живот ние осъществяваме много запознанства, но малко от тях се превръщат в интимни и имащи някакъв смисъл контакти. И когато ни се открие шанс за такива, трябва ли да го подминем? Не мислиш ли и ти така?
Самотният Чарлз Обенд, седящ в празния офис някъде край Канзас Сити, наистина мислеше така. Не само мислеше — той чувстваше това точно в този момент с особена острота. Не беше напълно убеден, че „Шерм“ е жена. Но вярваше, че ако разполага с достатъчно време, ще може да открие истината… че никой не може да разиграва подобен цирк вечно.
Определено му се искаше „Сюзи-Кю“ да е реална личност. И се познаваше достатъчно добре, за да знае, че ако се откаже от тази възможност, ще мисли за нея дълго след това. И никога няма да знае със сигурност.
Така че отговори:
Чаз> Да, така мисля.
Шерм> Е, радвам се да го науча. Защо тогава не ми разкажеш нещо за себе си?
Нещо в Чарлз Обенд го накара да изпита сериозни колебания в този момент. Не толкова предпазливост, колкото вродена резервираност. Никога досега не бе чувствал подтик да разкрие душата си. Знаеше, че е от онези, които минават покрай хората на една ръка разстояние.
Но едновременно с това съзнаваше, че това е навик, който трябва да се опита да превъзмогне. Иначе щеше да прекара хиляди самотни петъчни нощи пред клавиатурата, четейки чужди думи на екрана.
Събеседникът му сякаш се досети за съмненията му, защото пред погледа му се изписа:
Шерм> Защо не погледнеш на нещата по този начин: при дадените обстоятелства ти почти няма какво да загубиш, а можеш много да спечелиш. „Истина е — помисли си Чарлз Обенд. — Абсолютна истина.“
И започна да пише по клавиатурата.
II
„Аватар“ 6–7 май
12.
Лий Уейд изкачваше със своята „Краун Виктория“ стръмнините на Телеграф Хил. Дъждът струеше по предното стъкло на колата. След сухата и топла зима — малкото снеговалежи в планините Сиера даваха основания да се очаква режим на водата през лятото — през пролетта небето сякаш се бе продънило.
Уейд караше бавно, оглеждайки за място, където да паркира. Когато стигна до задънения край на уличката, едва успя да направи маневра, за да обърне. Краят на тротоара беше боядисан в червено, а това означаваше забрана да се паркира по всяко време на денонощието. Той качи колата на тротоара, възсядайки червената ивица по ръба.
След това слезе, заключи и тръгна пеша. Беше без шапка и не носеше чадър. Истинските полицаи не носят чадъри.
Близо две седмици след като получи нареждане от съда, компанията „Пасифик Бел“ предостави извлечение от архивата си на номерата, с които Доналд Траск се бе свързвал по домашния си телефон. Бяха изпратили по факса грижливо подреден компютърно генериран списък на всяко обаждане през последните три месеца.
Уейд и партньорът му си бяха поставили за цел да посетят всеки местен абонат от списъка в опит да сглобят някаква представа за личния живот на Доналд Траск и може би така да получат някакви указания каква би могла да бъде причината за смъртта му.
Повечето хора не съзнават, че телефонните компании документират всяко тяхно местно позвъняване. Доста дълго полицията, а дори и ФБР, също не знаеха за това.
Какво да се прави, телекомуникациите са пълни с подобни малки изненади.
Лий Уейд спря на тротоара, огледа къщата пред себе си, прекоси късото разстояние, което го отделяше от входната врата на Тесла Стрийт 2600, и натисна звънеца.
Никой не му отвори, а и Уейд не чу нито звън на звънец вътре в къщата, нито какъвто и да било друг шум. По лицето му се стичаха струйки вода. Косата му беше залепнала на челото.
Той отново натисна звънеца и този път го задържа за дълго. Това донесе очаквания резултат. Няколко секунди по-късно вратата се отвори. Показа се бял, някъде над трийсетте, средно висок и с нормална фигура. Изглеждаше леко раздразнен и едновременно с това някак отнесен.
Лий Уейд вече беше приготвил полицейската значка и служебната карта от черна кожа в лявата си ръка. Едновременно с отварянето на вратата той разтвори картата и каза: