— Здрасти, аз съм Лий Уейд от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Сан Франциско.
Наблюдаваше внимателно. Много хора реагират на тази фраза по един или друг начин и винаги е интересно да се забележи тяхната реакция на думата „убийства“, особено когато произнасянето й не е очаквано.
Но този случай бе доста по-различен. Мъжът, който му бе отворил вратата — кафяви очи, черна коса в начална фаза на посребряването, брада на два-три дни, облекло, чиято единствена цел като че ли беше да покаже на останалите колко малко го е грижа как изглежда в техните очи — този мърляч от другата страна на прага се държеше, сякаш изобщо не бе чувал такава дума. Изражението му остана непроменено.
— Търся Елис Хойл — продължи Уейд и прибра значката в джоба си.
— Е, това съм аз — призна грънджът след кратка пауза.
— Може ли да поговорим за няколко минути?
Нова кратка пауза. Дъждът се стичаше по лицето на Уейд.
— Защо? — осведоми се грънджът.
— В момента извършваме разследване — поясни Уейд, използвайки множественото число, за да внуши по някакъв начин, че с неблагодарната задача се е захванала могъщата машина на неговия отдел. После допълни просто за в случай, че този тип не бе чул добре първия път: — Разследване на убийство.
Грънджът, твърдящ, че името му е Елис Хойл, се държеше като че ли думите достигат до него от безкрайно голямо разстояние. Сякаш макар тялото му да се намираше тук, на прага на тази врата, съзнанието му бе на друго, много по-интересно място.
Уейд се двоумеше дали не е прекъснал някое сериозно занимание, или го е спрял точно в момент на вземане на наркотик.
— Какво искате? — попита накрая Елис Хойл.
— Не може ли да поговорим вътре?
— Защо? — не разбра Елис Хойл. Пак.
Уейд почувства, че кипва. Обикновено беше много сдържан, вежлив и стриктно се придържаше към правилата за общуване с хората, с които се налагаше да влиза в контакт. Можеше дори да бъде добросърдечен. Но Елис Хойл и тъпото му изражение го бяха извадили от равновесие.
— Защото тук навън вали, та ще се скъса — обясни той. Не повиши тон, но в гласа му прозвуча остра нотка, която трудно би могла да остане незабелязана. — И защото приличам на шибан виетнамец в джунглата, по който дъждът се стича като по улук.
Елис Хойл хвърли поглед към небето, сякаш забелязваше дъжда едва сега.
— Да — каза той и отстъпи навътре, за да даде на Лий Уейд възможност да влезе.
Уейд го направи и веднага съжали, защото когато Елис Хойл затвори вратата, вътре настъпи истински мрак.
Мракът караше Уейд да се чувства неуверен. Да бъде в чужда тъмна стая в компанията на непознат… не, това никак не му допадаше. Колкото и странно да изглежда това някому, полицаите държат да виждат по всяко време къде се намират и какво става около тях.
— Тук няма ли осветление? — не се сдържа той.
Елис Хойл май не беше сигурен какъв е отговорът на този въпрос. Той се огледа неуверено, после пристъпи настрани, намери ключа на осветлението и над главите им светна лампа.
— Благодаря — искрено каза Уейд. — Познавате ли човек на име Доналд Траск?
— Не — отговори Елис Хойл този път почти веднага.
— Помислете.
— Няма за какво. Знам кои хора познавам.
— Той се е обаждал на телефон, намиращ се във вашата къща, цели четири пъти през март.
— Не познавам Доналд Траск.
— Може би е звънял на някой друг тук. Има ли тук лице, което приема телефонни позвънявания?
— Не — каза Елис Хойл. — Аз живея сам. — После размисли и попита: — А с кой номер се е свързвал?
Лий Уейд извади копието от разпечатката на „Пасифик Бел“, написа номера на листче от бележника си, пояснявайки, че е регистриран на името на Елис Хойл и адресът съвпада, откъсна листчето и го подаде.
Елис Хойл хвърли бегъл поглед и отговори:
— Това е една от компютърните ми линии… изчакайте.
После рязко се извърна и тръгна надолу по стълбите, които се спускаха от входната площадка. Уейд се премести на края на площадката и проследи Елис Хойл, който слезе на долното ниво и без да се двоуми, се отправи към единия от компютрите на масите пред себе си.
Единственото осветление долу беше от екраните на трите компютърни монитора. „Три компютъра“ — отбеляза наум Лий Уейд.
Цялата невероятна стая долу му приличаше на склад за електроника. Той усети, че с недоумение се пита: „Боже Господи, ама този наистина ли живее такъв живот?“
Пръстите на Елис Хойл прелетяха по клавиатурата и макар да чукаше само с двата си показалеца, те се движеха , с такава скорост, че направо не се виждаха. Никога досега Уейд не бе виждал някой да печати толкова бързо.