— Хм, това е само един от начините да се погледне на нещата.
Уейд тръгна нагоре по стълбището. Елис Хойл остана долу при своите машини. Когато Уейд стигна до входната площадка, Елис Хойл вече отново седеше и гледаше единия от мониторите. За него Лий Уейд вече беше излязъл от къщата му, а може би и завинаги от живота му.
Но Лий Уейд не беше свършил.
— Забравих да попитам — обади се той отгоре. — Когато двамата с него играехте, кой обикновено побеждаваше?
Елис Хойл се завъртя в стола си и погледна към него.
— Спуквах му гъза — засмя се той като дванайсетгодишен хлапак. — Всеки път.
— Всеки път? — удиви се Уейд. — Не загубихте дори веднъж?
— Аз рядко губя срещу когото и да е било.
— Значи сте добър на тази игра, така ли?
— Добър съм на всички — отсече Елис Хойл.
13.
Същата сутрин Кейт Лейвин взе полета в 10 часа за Бърбенк, за следобедна среща с един от редовните си клиенти — кабелна мрежа с офиси на булевард „Уилшър“.
Когато същата вечер летеше в обратна посока, тя беше получила поръчка: едночасов документален филм за застрашения от изчезване централноамерикански ягуар, който предстоеше да се заснеме основно в Белиз. Кейт бе спечелила поръчката с обещанието, че нейният екип ще открие и заснеме една от едрите котки по време на нощен лов.
И че първоначалната версия ще бъде монтирана най-късно до три месеца.
„Какво толкова — мислеше си тя, — нали така работим?“
Обичаше този вид работа на ръба на изпълнимото, обичаше да поема предизвикателства, обичаше да проверява границите на възможностите си. Точно това беше начинът нещо да стане — понякога да напуснеш зоната на комфорта.
Беше на борда на самолета за обратния полет в 6:15. Чувстваше се силна и способна — това беше обичайното усещане след добър ден. Но през седемдесетте минути, преди самолетът на „Еър Уест“ да кацне на пистата в Сан Франциско, нещо се случи.
Почувства се депресирана. Казваше си, че това е обикновена химическа реакция, че не може да бъде иначе след като адреналинът цял ден е препускал из тялото й. Добро обяснение. Едва ли не приемливо, ако не беше фактът, че именно така — на приливи и отливи — живееше вече от месец. И отпадането не идваше непременно в края на деня. Можеше да й се случи сутрин, можеше да я накара да се хвърля от една на друга страна в леглото, можеше да я свари неподготвена по обед и да я държи така часове наред. Знаеше, че това отпадане не се дължи само на хормонален дефицит. Помисли си, че трябва да направи нещо за Елис Хойл. После се поправи: „Не, не за Елис, а за мен самата!“
„Това е истинският проблем — каза си тя. — Чувствата и постъпките на Елис вече нямат значение. Елис е минало. Централният въпрос е собственият ми живот — сега, след като Елис е извън него.“
„Направи нещо“ — убеждаваше се тя.
Когато спря на паркинга в близост до Бриджуей, навън шибаше пороен дъжд, носен от вятъра. Тя наведе глава, мина покрай портала на кея и извървя почти цялата дължина до края му, който беше доста навътре в залива.
Домът й бе на две стоянки от самия край: представляваше едноетажна конструкция с корпус от кедрово дърво, закрепена върху широка основа от фибростъкло, издигаща се до под самата повърхност.
Конструкцията покриваше почти цялата основа. Като застанеше на ръба на кея, тя стигаше с ръка до ключалката на плъзгащата се врата, която бе и главният вход за жилището й. Отключи, бутна вратата встрани и най-сетне се скри на сушина. Плъзна обратно вратата зад гърба си, отново я заключи и дръпна завесите, които я скриваха от чужд поглед.
Вътре цареше полумрак и беше студено. Тя тръгна през всички стаи и запали всички лампи наред, включи термостата на електрическия нагревател и едва сега съблече подгизналите си дрехи и събу обувките. Спря в кухнята и отвори вратичката на фризера. Вътре се мъдреха поне половин дузина хартиени подноси, опаковани с пластмасово фолио — полуфабрикати, купени от близкия магазин за деликатеси, които само трябваше да се затоплят. Напоследък почти не се залавяше да готви.
Изгледа храната скептично и припомни сама на себе си, че колекцията от ястия трябва да изглежда подбрана с вкус и ефективна по замисъл, а не… нелепа.
Издърпа един от пакетите, на които пишеше „Лазаня“, и го сложи в микровълновата печка. Наля си чаша червено вино и я взе със себе си в банята, където се досъблече и стъпи под горещия душ.
Усещаше бързият вятър навън да поклаща платформата, чуваше прикрепящите я въжета да простенват и дъждът да шиба прозорците с ледените си струи.