Чаз> Да!!! „усмивка, усмивка“
Сюзи-Кю> Окей, полет 540 от Бостън, утре вечер. Пристига обаче малко след полунощ… ще ти бъде ли удобно?
Чаз> По всяко време и на всяко място.
Сюзи-Кю> Това „да“ ли означава, или „не“?
Чаз> Скъпа, това е едно голямо „да“.
Сюзи-Кю> Добре. Доволна съм. Как ще те позная?
Чаз> По изражението ми на напрегнато очакване.
Сюзи-Кю> Кажи сериозно. Как ще те позная?
Чаз> Ще нося кожено яке в тъмночервено, това стига ли ти?
Сюзи-Кю> Напълно. В продължение на няколко секунди Чарлз Обенд не направи нищо. Не искаше да я притеснява с настойчивостта си, но имаше нужда от отговора й.
Чаз> Един въпрос. На какво се дължи промяната в теб? А курсорът на екрана му отговори:
Сюзи-Кю> Търпение, мили Чарлз. Търпение. Скоро всичко ще ти стане ясно.
15.
Кейт Лейвин отмести пердето няколко пръста и го видя да стои на ръба на кея. Не помръдваше въпреки брулещия вятър и проливния дъжд. Беше с вдигната качулка с жълт анорак и с жълт клин.
Гледаше в обратна посока, към края на кея. Качулката скриваше лицето му.
После се пресегна да почука отново по стъклената врата, обърна се към нея и забеляза, че тя го наблюдава.
Спря ръката си на сантиметър от вратата. И се усмихна. Кейт регистрираше подробностите една по една, бързо и подсъзнателно.
Беше на нейната възраст. Висок метър и осемдесет, строен. Гледаше я право в очите. С приятна усмивка.
Хубаво лице — поне онова, което се виждаше от него. Много хубава усмивка.
Викаше нещо и сочеше към края на кея. Продължаваше да се усмихва, но викаше, за да надвика бурята. Тя не можеше да разбере нито дума. Отключи вратата и я открехна. Дъждът веднага я зашиба в лицето.
— … ли е мястото за акостиране на частни лица? — чу го да завършва въпроса си.
— Не — каза тя и направи жест над рамото му. — То е в трети сектор, там има обявени тарифи за престои.
Едва сега видя в края на кея-яхта — когато се бе прибрала я нямаше. Подскачаше във вълните, но не беше в опасност. Яхтата беше голяма — поне 12 метра — и изглеждаше като плавателен съд, който би могъл да се използва за сериозни пътувания.
— Чудесно — каза той, достатъчно високо, за да го чуе, но с все същата усмивка на леко огорчение.
— Там ще бъдете в безопасност — допълни тя. Той кимна.
— А има ли наблизо някое място за сам човек?
Тя поклати глава отрицателно. Не през нощта и не в тази част на града. Може би в центъра на Соусалито — там, където са ресторантите, но това означава поне една миля пеша.
Дъждът обливаше лицето му.
— Поне за чаша кафе? — удиви се той и вятърът едва не погълна думите му. — Снощи се повреди генераторът ми. Трябваше да се прибера в Билонас, докато имах възможност… сам съм си виновен.
Продължаваше да говори в единствено число.
— Сам ли сте? — попита тя.
Всъщност думите сами изскочиха от устата й. Но това беше важно — дали този човек ще трябва да стои съвсем сам и гладен в студената, тъмна и подскачаща яхта, в очакване бурята да отмине.
Едва по-късно се сети, че такъв като него сигурно е прекарал много самотни нощи на борда на яхтата си. След като пътуваше сам, това за него би било най-обикновено ежедневие.
— Да — късо отговори той.
Дъждовните пръски се стичаха по лицето му.
— И искате кафе? — ненужно уточни тя.
— Да. — На лицето под качулката бе започнала да се разцъфва усмивката на плаха надежда.
Тя плъзна вратата встрани и той влезе.
Наложи й се да се отдръпне, за да му направи път, после се пресегна покрай него, за да затвори. След това го изчака да смъкне анорака си, да изуе защитния клин, под който се виждаха къси панталони, и да събуе ботушите си. Имаше здраво жилаво тяло, скрито под тениска.
Беше по-висок, отколкото й се бе сторило. Поне метър и осемдесет и пет.
Забеляза още нещо, докато го наблюдаваше да се съблича: очите му не обходиха любопитно мястото, където се намираше, както би постъпил един неспокоен човек. Мъжът пред нея не беше неспокоен.
И все пак той хвърли един бърз поглед. Забеляза вечерята за един на малката масичка и това му каза всичко, което би искал да знае.
— Изглежда, ние двамата сме като загубени в бурята самотни сирачета — отбеляза той.
Тя му каза името си и протегна ръка, за да се запознаят. Той взе ръката й. Ръкостискането му беше приятелско и добре премерено по продължителност.
— Джонатан Регет. Не знам как ще ви се отблагодаря.
Каза го с такъв тон, че зад баналната фраза прозвуча истинска загриженост.
Този човек беше способен да намира точната мярка във всичко.
Последва я до плота на кухнята и остана при нея да й прави компания, докато тя приготвяше капучиното. Разказа, че плава на юг и е тръгнал от островите Сан Хуан — недалеч от Британска Колумбия, — където бил прекарал последните три месеца. Заливът на Сан франциско бил само междинна спирка на път за Кабо Сан Лукас.