Възможно беше. Повечето телевизори и компютърни монитори в този час бяха изключени. Това би трябвало значително да облекчи откриването на малкото работещи.
Освен това той вече бе направил няколко подобрения, целящи увеличаването на обхвата на действие, а още не бе имал шанс да опита какъв е ефектът от тях. Ако измененията бяха както ги бе замислил, скенерът би трябвало да работи ефективно до оттатъшната граница на клетка E17BG.
Нямаше никаква представа как ще постъпи като намери „Стома“. След като установеше коя е сградата, адресът можеше да му помогне да научи телефонния му номер. После? Може би малко гавра: назидателна игричка с хакер, позволил си да си играе с хакер. Игра, нищо повече.
Той включи видеоскенера и NEC-монитора до него. Взе дистанционното управление и насочи антената към зоната на клетката.
Елис Хойл знаеше, че би трябвало да е адски изморен. Но не беше. Не си спомняше кога за последен път бе изпитвал толкова силен интерес към нещо. Беше напълно концентриран и изпълнен с енергия.
„Само игра“ — мислеше си той.
Но каква игра!
17.
Тялото бе изхвърлено на брега малко преди зазоряване. Остана да лежи така няколко часа в една тинеста локва под моста Мартинез-Бениция, опънал се над северната част на залива на Сан франциско.
Тялото стигна крайната точка на пътуването си след като бе хвърлено в морето преди две седмици на близо трийсет мили оттук. Всъщност то бе изминало поне четири пъти по-дълго разстояние, поради теченията, които го бяха лашкали из водите на залива, докато накрая комбинацията от силни ветрове и висок пролетен прилив го бе изхвърлила на брега и го бе изоставила в калта, където му бе писано да го намерят трима гимназисти, слезли на брега с въдици и хладилен бокс, пълен с бира.
Забелязаха го, защото един от тях реши да разбере каква е причината за рояка стръвно бръмчащи мухи и зловонната миризма.
Следвайки шума и миризмата до първоизточника им, той спря малко встрани и размаха ръце, за да пропъди мухите и да види какво всъщност е намерил.
Двете седмици разлагане, четиринайсетте дни из залива, по време на които тялото бе станало жертва на птици, раци и риби, го бяха направили почти неузнаваемо.
Накрая момчето разбра каква е находката му: човешко, може би женско тяло.
Не бе толкова лесно да се разбере, защото тялото нямаше глава. Ръцете му бяха отсечени до лактите, а краката свършваха в коленете. Момчето се извърна и повърна във водораслите.
Тялото бе отнесено в службата на съдебномедицинския лекар на окръг Солано.
Солано е един от осемте окръга, за които се казва, че съставляват несъществуващия официално район, известен като Залива на Сан Франциско. В тези осем окръга има повече от 75 отделни градски управи, към всяка от които е прикрепено полицейско управление, което води свой собствен архив.
Компютрите и телекомуникациите бяха дали на тези окръзи и управления средства да ползват съвместно информация относно престъпления, разпростиращи се през общите им граници. Но нали в крайна сметка тези електронни средства все още зависят от човешкото усилие и следователно са подвластни на човешките недостатъци.
Случаят с разлагащото се разчленено тяло бе характерен с това, че съдебномедицинският лекар на Солано направи аутопсията едва след като бяха изминали ден и половина от намирането му.
Когато в крайна сметка я направи, тя разкри, че става дума за тяло на около четиридесетгодишна жена. В трахеята й бе открита прозрачна пластмасова капсула. От капсулата бе извадено квадратно парче хартия.
На листчето пишеше „Мийтуер“, следвано от серия числа, които лекарят счете за безсмислени.
От офиса на шерифа забавиха с нови четири дни въвеждането на тази информация — отговорният служител имаше други задължения — в регионалната база данни, съдържаща докладите, въз основа на които полицаите от Залива бяха в течение на случилото се при техните колеги.
На всичко отгоре въпросният служител въведе грешна ключова дума в заглавната част на доклада. В нея се съдържаше резюме, което служеше за извършването на тематични извадки. Грешката беше еквивалентна на това да се загуби досието, като се постави на грешно място, и точно заради нея партньорът на Лий Уейд подмина този доклад при прегледа на убийствата в другите окръзи. Изминаха още четири дни преди грешката да бъде открита и отстранена.
Така бяха загубени общо десет дни преди информацията за тялото — и най-вече за пластмасовата капсула и нейното съдържание — да стигне накрая до единствения човек, който се нуждаеше от нея.