— Е, приятни забавления.
— О, със сигурност — изненадващо за себе си отговори Дейвид. — Сто на сто.
— Дейвид… — подсети го баба му.
И схващайки явния намек, Дейвид послушно допълни:
— Благодаря ви. Много ви благодаря.
Елис Хойл неопределено сви рамене и едва-едва се усмихна.
— Ей… изпробва ли играта? — сети се той.
— Нарича се „Опитай ме“ — отговори Дейвид.
— Да, забелязах.
— Играх я няколко минути. Това е игра, при която зрителното поле е през очите на героя. Обичам този вид. Това наистина те въвлича в действието. А графиката е страхотна. Моделиране текстурата на предметите, промяна на осветеността. Плавна смяна на изображенията. Не знам как би работила на по-бавна машина, но на 486-цата направо летеше. Мисля, че поддържа и звукова карта. Това никъде не е написано, но имам чувството, че го прави. Съдя по общата композиция на нещата.
— Значи ти хареса?
— О, не бих казал.
— Какъв е тогава проблемът?
Дейвид захапа долната си устна. Като че ли претегляше думите си и не му се искаше да отговори на този въпрос. Накрая се реши:
— Много е гадна.
22.
Когато остана сам, Елис Хойл отново се обърна към видеоскенера. Екранът на монитора беше празен. Помисли си, че мисис Хъджинс може да е помръднала антената по време на чистенето, но когато повторно сканира жилищния блок, от него не се излъчваха никакви видеосигнали. Изглежда, „Стома“ беше изключил монитора си по някое време през последните няколко часа.
Елис Хойл си спомни, че навремето Кейт бе купила бинокъл, за да наблюдава с него корабите в пристанището. Порови се из шкафовете и го намери. Застана при прозореца и огледа сградата на Юниън Стрийт. Бели стени. Три етажа. По четири прозореца на етаж от страната, гледаща към улицата. Искаше да е сигурен, че ще може да я намери на място.
После се качи по стълбището и излезе през входната врата.
Почувства лъчите на слънцето върху кожата си, усети галещия бриз по лицето си, но не спря да им се наслади, а тръгна надолу по хълма. Пресече Киърни Стрийт и зави по „Филберт“. Подмина голямата църква — наричаше се „Свети Петър и Павел“ и днес в нея имаше венчавка — и наближи малката детска площадка на ъгъла на Уошингтън Скуеър, където хлапетата се търкаляха из пясъка и лазеха по катерушките.
Искаше му се да бе избрал друг маршрут — такъв, по който двамата с Кейт да не бяха минавали заедно, — но не можеше да се сети за кътче из Норт Бийч, където да не се бяха разхождали, и то много пъти.
Правеха го често в съботен ден, като днес. Спускаха се по хълма и избираха някое местенце за късна закуска или ранен обед, или и двете заедно. Като например малката пекарна отсреща, от другата страна на Колъмбъс Авеню, където бяха идвали повече пъти, отколкото можеше да преброи.
Бяха прекарали заедно почти половината си живот. За Елис Хойл Сан Франциско и окръг Марин бяха осеяни с предизвикващи болка в душата му места, все свързани с някакъв спомен от съвместно изживяване.
Беше обзавел къщата според собствения си вкус, така че не можеше да я възприема като място, където двамата бяха живели и се бяха обичали. Но светът навън не можеше да се промени така лесно. И той с нищо не можеше да прогони болката, когато се замислеше за нея…
Опита се поне да я потисне. Беше правил това много пъти, беше се научил да я овладява. Тя не искаше да отстъпи, но той беше по-упорит.
Извървя една пряка по Колъмбъс, пресече на червено и се озова на ъгъла на Юниън Стрийт.
Сега трябваше да измине още две преки по улицата, изкачвайки се по Ръшън Хил. Белостенната сграда бе лесна за откриване.
Както повечето други къщи в този гъсто населен район и тази се издигаше веднага до тротоара. Зад стъклената входна врата се виждаше плътна стена от пощенски кутии и табелки със звънци. Дванайсет апартамента, по четири на етаж.
По дължината на една от страните на блока минаваше къс коридор. Елис Хойл тръгна по него и видя, че той се свързва с вътрешна алея, успоредна на оставащата от другата страна Юниън Стрийт. Зад сградата имаше козирка, под която на асфалта бяха начертани правоъгълници за паркиране, маркирани с номерата на апартаментите.
Виждаше се и ниша, в която стоеше голям контейнер за боклук, над който се отваряше изходната дупка на шахта за изхвърляне на отпадъци. Елис Хойл се приближи до контейнера и погледна през ръба му. Беше пълен малко над половината. Помисли си, че шахтата без съмнение излиза в края на коридора на всеки от етажите — нали точно нея използваха наемателите, за да се отърват от боклуците.
И с тази мисъл в главата Елис Хойл взе решение да направи нещо, което не бе правил от години. Хвана се за ръба на контейнера, прехвърли се вътре и се претърколи сред отпадъците.