Отново прослуша файла. Този път в малкия прозорец в долния ъгъл на монитора се показаха цифрите 12345 едновременно с всеки тон.
Програмата беше анализирала тоновете и правилно бе идентифицирала всеки натиснат бутон.
Сега беше време за следващия експеримент. Без да вдига слушалката, той отново започна да натиска бутоните с нормална според него скорост. Точно на десетата секунда спря и установи, че е натиснал 24 бутона.
Опита пак, този път съвсем малко по-бързо: 26 бутона за десет секунди.
Още веднъж, сега по-бавно: 22 бутона. Всеки желаещ да проведе междуградски разговор би започнал с цифрата „1“, последвана от трицифрения зонален код и после седемте цифри на поста. Единайсет натискания на бутон. След това трябваше да въведе номера на кредитната си карта, издадена му от съответната компания, обезпечаваща връзката между дадения телефонен автомат и централата за далечно избиране — обикновено 14 цифри.
Общо 25 натискания на бутон. Десет секунди, ако се направи от човек, който бърза. А хората винаги бързат.
Иначе десетте секунди щяха да изтекат и записващото устройство щеше да изпусне последните няколко цифри.
Стивън не искаше това да се случи. Той изобщо не се интересуваше от избрания номер, който представляваше абсолютно безполезна информация. Но искаше да се сдобие с номера на кредитната карта, известен и като код за достъп. Кодове!
Стивън излезе в единайсет и половина същата сутрин.
Изчака майка си да влезе в спалнята да се преоблече. Тя беше агент по продажба на недвижима собственост и бе планирала посещения на няколко обекта за клиент от друг град. Това би трябвало да ангажира целия й следобед.
Баща му работеше към една софтуерна фирма в бюро за работа с клиенти и понеже офисът се намираше в Менло Парк, това означаваше поне половин час път след края на работното му време в пет часа.
По-голямата му сестра бе заминала за Сан Франциско с приятели и едва ли щеше да се прибере дори за вечеря.
Така че следобедът беше на негово разположение. Майка му не му беше забранила да напуска дома и той не желаеше да й дава тази възможност.
Така че бръкна в чекмеджето на сестра си, извади от там нейния уокмен и нахлузи каишката му през врата си.
После безшумно слезе по стълбите. Отвори входната врата и извика:
— Чао, мамо, приятен ден, ще се видим на вечеря, нали?
И затвори вратата след себе си. Без излишно бавене скочи на колелото си, подпряно на парапета на верандата, и се понесе надолу по хълма.
Семейство Левист живееше над градчето Пасифика, на няколко мили южно от Сан Франциско, в крайградската зона, опасваща западната част на планински превал, който от другата си страна се спускаше полегато към океана.
Наклонът беше стръмен и Стивън бързо набра скорост. Само след секунди вече бе извън зоната, в която майка му би могла да му извика да се върне, така че успокоен намали и въздъхна.
Беше свободен.
Взе автобуса на „Сам Транс“, който го откара до главния терминал на международното летище на Сан Франциско.
Влезе в него. Първото нещо, което му направи впечатление, беше, че почти всеки човек там е възрастен. Малкото деца, които се виждаха, явно бяха с родителите си. Прецени, че трябва да свърши работата колкото може по-бързо, преди някой да започне да се чуди какво прави тук едно само дете.
Мина през залата на терминала и стигна до редица от шест телефонни автомата, монтирани на една от стените. Само два от тях бяха отворени и той отиде при единия. Взе слушалката, престори се, че пуска монета — наложи му се да се изправи на пръсти, за да се добере до процепа, — натисна напосоки няколко бутона и след няколко секунди започна да говори.
Престори се, че разговаря с майка си. Докато говореше, извади бонбонената кутийка от джоба на ризата си. Остави я на рамката около основата на апарата. Краят на кутийката докосваше шасито на апарата.
— Окей, добре, прибирам се веднага — каза той в микрофона на слушалката. После я остави на вилката.
Преди да се обърне протегна ръка и натисна червения пластмасов ключ, който подготвяше устройството да се задейства при първия по-силен шум. След това се отдалечи и избра място на отсрещната пейка. Оттук можеше да наблюдава телефона.
Никой не го забеляза. Никой не обърна ни най-малко внимание на малката бонбонена кутийка.
Минаха няколко минути преди телефонът да бъде използван. Стори го жена с посивяла коса и безлична външност, което го затрудняваше да определи възрастта й. Веднага се разбра, че няма да бъде достатъчно бърза. Тя взе слушалката — това вече задействаше записващото устройство — и когато десетте секунди изтекоха, все още се туткаше, търсейки фонокартата из чантичката си. Когато разговорът свърши, той се върна при телефона, изигра малката си роля за втори път и върна записващото устройство в изходно положение. Няколко минути по-късно пред телефона застана мъж с външност на бизнесмен. Но Стивън забеляза, че той натисна само седем бутона — разговорът беше градски и за него не се изискваше карта.