Знаеше, че трябва да бяга. Разбираше, че се налага да направи нещо. Но не можеше да помръдне. В съзнанието му се блъскаше фразата „парализиран от ужас“ и нещо му говореше, че това не са само думи.
— Идиот — изрече непознатият.
Обенд се обърна в посока на звука и погледна мъжа през сълзящите си очи. Човекът щракна запалка Bic. В другата си ръка държеше смачкана хартиена топка и Обенд машинално отбеляза, че и тя сигурно е намокрена с нещо, защото когато непознатият поднесе запалката към нея, топката мигновено пламна.
После той я хвърли към Обенд и светът около него експлодира.
Обгърнаха го пламъци, скриха го под себе си, запалиха дрехите му, косата му, кожата му. „Боже, аз горя“ — регистрира факта Чарлз Обенд. Едва сега краката му се раздвижиха и той се опита да се махне от пламтящото езеро на пода. Но вече беше много късно. Циментът беше станал плъзгав. Той се спъна и падна тежко.
През пламъците Обенд забеляза, че непознатият замахва към него с втора бутилка. Бутилката излетя във въздуха, описвайки дъга. Всичко се развиваше някак извън него. Той забеляза като в забавен каданс бутилката да се превърта във въздуха, но този факт му се струваше несъществен, несвързан с него. Единственото, което чувстваше в този момент, беше неописуемата изгаряща го болка, която не само покриваше цялото му тяло, но беше проникнала и в гърлото му и с всяко вдишване се приближаваше към дробовете.
В следващия миг бутилката се удари в цимента и се пръсна на парчета.
И Чарлз Обенд изпищя с вик, който се изтръгна от вътрешностите му, с писък, който той самият не успя да чуе, защото беше погълнат от рева на пламъците.
Камерата вече записваше. Убиецът отстъпи назад и я вдигна пред лицето си. През визьора се виждаше огнена топка и той се зачуди как ли щеше да излезе това на лентата и дали не трябва да направи нещо за блендата.
Продължи да снима, отстъпвайки към колата си. Стараеше се да държи камерата насочена към пламъците, докато сядаше зад волана. После потегли бавно, без да сваля камерата.
Чарлз Обенд вече беше спрял да пищи.
Изходът на паркинга се намираше на долното ниво в другия край на огромния гараж. Служителят на пропуска не можеше да забележи от кабинката си нито пушека, нито огъня, а още по-малко можеше да чуе някакъв звук. Той взе билетчето заедно с двата долара и вдигна бариерата пред убиеца, който плавно потегли към междущатска магистрала 29.
Докато караше, дръпна от лицето си фалшивите мустаци и вежди и свали пластичния грим, който бе използвал, за да промени формата на брадичката и скулите си. Събра всичко и го сложи в хартиен плик.
Избра втория изход на юг от магистралата и отби в паркинга пред малък пазарен комплекс. Магазините бяха затворени. Той спря пред контейнер за боклук и изхвърли в него плика, калъфа на камерата, палтото и ръкавиците. После прибра камерата в алуминиевата кутия, която извади от багажника.
Потегли отново и спря малко по-надолу по пътя пред денонощна закусвалня. Влезе и избра нещо от менюто за закуски. Не беше много гладен, така че само порови с вилицата из чинията. Поръча си второ кафе, после плати и излезе.
Вече беше два часът през нощта.
Върна се на аерогарата. Освободи наетата кола, взе камерата със себе си и отиде в комплекс C пред изхода, където ставаше качването на заминаващите с „Юнайтид“. Беше директен полет за Сан Франциско, откъдето бе излетял тази сутрин. Подаде билета си на служителката в мига, в който за последен път поканваха пътниците да се явят.
На билета му пишеше „Коруин Стърмър“.
Мястото му беше до прозореца. Самолетът вече се насочваше към пистата за излитане, а той не откъсваше поглед от зданието на комплекс А. И докато наблюдаваше, видя една пожарна кола да напуска сградата на паркинга.
Той извърна поглед, отпусна глава на облегалката и затвори очи. Спа през цялото време на полета до Сан Франциско и се събуди малко преди колелата на самолета да докоснат пистата.
Оставаха още два часа до разсъмване. Убиецът намери колата си — беше товарен микробус „Додж“ в тютюнев цвят — и потегли право за дома си.
Рано сутринта на същия ден един-единствен лист изпълзя от процепа на факс-машината в ъгъла на помещението в Съдебната палата на Брайънт Стрийт, където се разполагаше отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско.
Той остана да стърчи докато не дойде първият служител, който го забеляза и го откъсна от рулото хартия.
Служителят го погледна бегло, после втори път, вече по-внимателно. Никога преди не беше виждал такова нещо. Странно беше и че липсва номерът на изпращащия факс. Нямаше заглавна страница, не можеше да се разбере кой е подателят и за кого е предназначено съобщението.