Самият текст не изглеждаше свързан със служебните дела.
Първата мисъл на полицая бе, че това е някаква грешка. Случваха се и такива неща при огромното количество факсове, циркулиращи напред-назад по всяко време на денонощието. Хората често набираха грешен номер и в резултат изпращаха факсовете си на грешен получател.
Дявол да го вземе, хората просто започваха да отвикват да разговарят по телефона.
Съобщението гласеше:
Мийтуер версия 3
5–7
Взет: 17029 21067
Убит: 17029 21067
Некадърници
Безпомощни некадърници
Служителят помисли малко, после забоде листа на таблото за съобщения. Не беше изключено това все пак да е предназначено за някой от колегите.
Листът остана там около час. Тогава в стаята влезе Лий Уейд. Беше неделя сутринта, но винаги когато стигнеше до задънена улица по някой от случаите, който разследваше, той продължаваше да работи по него и в извънработно време, без да очаква някой да му плати.
Уейд съблече палтото си, окачи го на закачалката и отиде да си налее чаша кафе.
Тъкмо разбъркваше захарта, когато случайно вдигна очи към таблото. Погледът му пробяга по текста. Стори му се познат… беше виждал вече нещо подобно.
— Мамка ти — прошепна той, сещайки се за какво става дума.
25.
Малко след полунощ, убиецът паркира, заключи микробуса и пое към дома си — към онова, което беше дом за Коруин Стърмър — името в шофьорската му книжка и същото име, на което бе регистрирана колата.
В този час на денонощието улицата бе безлюдна. Той вървеше по Десето Авеню към Клемънт Стрийт в квартал Ричмънд на Сан Франциско.
Прекоси „Клемънт“ и продължи още малко нагоре по Десето. Там зави покрай двуетажна дъсчена къща и се спусна по тясно стълбище към входната врата на сутеренния апартамент.
Първо свали катинара, който придържаше вратата фиксирана за касата, после отключи . След това отвори вратата, наведе се, за да вземе от пода пощата, пусната през процепа, влезе и запали лампата.
Апартаментът беше едностаен, таванът нисък. Всъщност това по-скоро бе преобзаведено помещение, което сега носеше петстотин долара месечен наем на собствениците, живеещи на горния етаж. Бе тихо, анонимно и практически незабележимо място.
Убиецът го намираше идеално за своите цели. Мебелировката беше стара, семпла и непретенциозна. Единственото изключение бе компютърът, поставен върху масата за хранене до една от стените.
Той незабавно отиде при него и прегледа журналния файл, поддържан от включения към „Вербум“ софтуерен бот.
Когато свърши с него, убиецът погледна получената поща. Беше рекламна листовка, адресирана до Коруин Стърмър.
„Забавно — помисли убиецът. — Ето, че вече се вживявам в образа.“
Коруин Стърмър живееше на този адрес само от два месеца. Самата личност съществуваше от по-малко от три месеца.
А името вече бе намерило място в списъците за изпращане на листовки по пощата.
Но нали това представлява животът в наши дни. Няколко умело вмъкнати записа в няколко подходящо избрани бази данни и името започва да се облича с плът.
Точно това бе причината, поради която убиецът проявяваше крайна предпазливост.
„Никога не знаеш какво може да се случи — помисли си той. — В свят като този човек наистина никога не знае.“
Когато наемателят й се прибра, Джулиет Чуа беше сама и будна.
Съпругът й Албърт бе заминал за две седмици по работа, а когато го нямаше, тя винаги спеше много неспокойно.
Прозорецът на спалнята й гледаше над входа на сутеренния апартамент. Беше открехнат няколко пръста, така че тя съвсем ясно чу стъпките по пътеката покрай къщата, после и щракването на ключалката… и на катинара преди нея!
Катинарът, който той бе сложил на вратата на следващия ден след нанасянето си, я притесняваше. Апартаментът беше в спокоен квартал, а ключалката бе повече от солидна. Този катинар изобщо не му беше необходим.
Никой не би могъл да влезе.
Освен собствениците.
Какво се опитваше да опази този човек?
А може би да скрие?
Не я беше страх — той не й бе давал повод да се страхува, — но около него имаше много неясноти, присъствието му пораждаше прекалено много въпроси.
Като например тези внезапни идвания и заминавания през случайни интервали.
Или например изкуствената му сърдечност в малкото случаи, когато се бяха срещали — онази маска на приветливост и добронамереност, под която не можеше да се види нищо… знаеше, че е изкуствена, защото усещаше тези неща.