Не, някой ден тя щеше да започне да попълва някои от празните полета, заобикалящи Коруин Стърмър.
III
„Зиги“ 8–10 май
26.
Неделната утрин започна лошо за Кейт Лейвин. Първо, стана изтощена след безкрайна нощ, през която бе спала неспокойно и много пъти се бе събуждала. След това се наложи да отмени оперативка, за да подкара нещата с документалния филм за ягуара. На всичко отгоре работещата на свободна практика режисьорка, която бе имала намерение да използва, й се обади да съобщи, че са й откраднали колата и няма да може да дойде до Соусалито.
Кейт все пак тръгна за студиото.
Там вреше и кипеше.
В едната кабина някакъв режисьор искаше да прегледа отделни кадри от интервю със спортна знаменитост: работеше над седмичен спортен обзор за кабелна програма.
Във втората кабина местен филмопроизводител приключваше с обработката на собствен документален филм. Студиото предоставяше под наем с почасова тарифа материалните си и човешки ресурси.
Трите монтажни комплекса бяха окупирани от продуценти и монтажисти, подготвящи: серия рекламни клипове за верига закусвални; филмов материал за вътрешна употреба, описващ мерките за сигурност в петролна рафинерия; филм, възхваляващ достойнствата на мъжете от пътната полиция, охраняваща магистралите на Калифорния.
Кейт влезе във всеки от трите комплекса, задържа се по няколко минути и погледа какво става.
Всички работеха интензивно и всеотдайно. Правеха точно каквото се очаква от тях. А това означаваше, че за нея няма работа тук. Върна се в офиса си, провери електронната си поща, колкото да се убеди, че не е получила нищо. Вече го беше направила, преди да тръгне насам. Изключи се и прегледа малката купчина документи, която ангажира вниманието й за не повече от десетина минути. Когато свърши, бюрото й беше чисто. Денят едва бе започнал, а тя вече не само нямаше какво да прави, но дори нямаше представа с какво да го запълни.
Излезе навън и отиде при колата си. Нищо друго не й идваше на ум, освен да се върне у дома.
Усещаше се някак отделена от тялото си и не забелязваше слънчевата светлина, солената миризма на морето и паважа под краката си. Поредният ден, който щеше да измине, без да го запомни с нищо. Жадуваше да има някаква цел, да може да отиде някъде, където ще я очакват, да има защо да отиде там.
В годините, когато Елис беше край нея, тези неща не й се струваха толкова важни. Елис бе от хората, задоволяващи се да следват случайните прищевки на живота. Не че се оставяше на течението да го носи: той беше напълно способен да се фокусира, да влага цялата си френетична енергия в някаква задача, чийто смисъл не винаги беше напълно ясен, но в която той просто се вкопчваше и се понасяше натам, накъдето тя го повеждаше.
Единственото условие, което Елис винаги поставяше — не, по-скоро неотменно изискване! — бе пътят да е интересен. Когато това условие престанеше да се изпълнява, той можеше да се обърне и да изостави нещо, в което бе вложил месеци труд.
Можеше дори да загърби брака си. Тя се усмихна криво.
Но едно нещо бе ясно: Елис никога не би се чудил какво да прави с една свободна неделя.
Тя се насили да го извади от мислите си. Реши, че щом няма работа, ще се престори, че трябва да свърши нещо или че трябва да отиде някъде. Денят й се изплъзваше, може би и животът също, а това не трябваше да става.
Тя разкърши рамене и се отправи към кея.
Кафявият товарен микробус беше паркиран на стотина метра от мястото, където се намираше Кейт Лейвин.
Убиецът, който я наблюдаваше отвътре, забеляза как тя изведнъж взе някакво решение, изправи гръб и ускори ход.
Главата й беше високо вдигната, крачките й бяха дълги и уверени. Момиче, което има представа какво ще прави, момиче с цел, която я крепи и й дава сила.
О, да!
Тя щеше да му достави удоволствие.
Кейт се прибра и облече пуловер върху блузката и късите панталонки. После излезе навън, заобиколи кърмата и слезе при каяка от фибростъкло, който беше привързан с въже за борда. След няколко минути малката лодка вече подскачаше сред вълните, насочена към вътрешността на залива Ричардсън и плитчините по северната част на бреговете на Соусалито.
Ричардсън беше широк не повече от миля в най-тясната си част, където се отваряше към залива на Сан Франциско, а на дълбочина стигаше до три-четири мили във вътрешността на окръг Марин. Соусалито оставаше на западния му бряг, Тибурон и Белведер на източния, а останалата част от бреговата му линия бе разделена между най-желаните в Америка и определено най-скъпи частни имения.