— Е, не знам с какво бих могъл да ви помогна — рече Елис Хойл.
— Помислих, че при вашата добра памет може да сте се сетили нещо допълнително за него.
— Казах ви каквото знам. — Гласът на Хойл продължаваше да звучи доброжелателно.
— Е, може да сте се сетили, че някога сте се срещали — поне веднъж, и това да ви е излетяло от главата.
— Не, не сме се срещали с него — заяви Елис Хойл. — Сигурен съм в това.
— Така ми казахте и преди — въздъхна Уейд.
— Вие не прекарвате много време пред компютъра, нали?
— Не бих могъл да кажа такова нещо.
— Ако бяхте опитали поне веднъж, щяхте да разберете какво се опитвам да ви кажа. Става дума за един от най-интересните аспекти на интерактивната култура — за въпроса за идентичността, кой какъв е и какъв твърди, че е. В известен смисъл е без значение какъв сте всъщност. Може да заявите, че сте физик-нобелист, и това да е лъжа, но ако лъжете добре, ако се държите на това ниво, така и никой няма да разбере. А ако изиграете ролята си действително отлично, ако се доближите по някакъв начин до това ниво на познанието, тогава може и да заслужите уважението, което другите ще ви засвидетелствуват.
Уейд си помисли, че Елис Хойл се отклонява от темата. Може би съзнателно. И с надеждата да насочи разговора по същество каза:
— Ако познавате мистър Траск, не ви съветвам да ме лъжете по този въпрос. Тази идея може да се окаже много несполучлива. Защото колкото повече ме лъжете, толкова по-неудобно ще се чувствате, ако науча за това.
„Когато измъкна истината наяве“ — завърши той наум.
Уейд внимателно наблюдаваше Елис Хойл, настроил всичките си сетива на вълната на неговата реакция под натиск.
Но начинът, по който отговори Елис Хойл, не разкри нищо повече от най-нормалната реакция на човек, който едва сега осъзнава за какво става дума:
— Вие си мислите, че аз съм го убил, нали така?
Уейд не отрече. Продължаваше да гледа Елис Хойл в лицето. Изражението на този човек може би разкриваше лека насмешка, но в никакъв случай паника или гняв. Напълно естествена реакция. Лий Уейд се бе изправял очи в очи с няколко отлични лъжци — наистина се бе оказало крайно поучително за опита му на полицай да ги остави да го лъжат, без да знаят, че той вече държи неопровержими доказателства за вината им в ръцете си.
Но мъжът пред него се държеше абсолютно непринудено.
— Чуйте ме какво ще ви кажа — проговори отново Елис Хойл. Гласът му беше спокоен и нисък — глас на родител, опитващ се да вразуми любимо дете, — но усмивката беше изчезнала от лицето му: — Не съм убил Доналд Траск. Никога не съм убивал никого. Аз дори не обичам да причинявам болка другиму. Това не ми е присъщо.
— Това не е присъщо никому — уточни Уейд. Но вече беше загубил интереса, с който бе дошъл.
„Казва ми истината“ — неохотно заключи Уейд.
Това в известна степен го обезсърчи, защото означаваше, че се връща на изходно положение в разследването на този случай.
Истината бе, че беше дошъл готов да повярва във вината на Елис Хойл. Една погрешна дума, една фалшива нотка в гласа му и Уейд щеше да знае със сигурност, че Хойл е убиецът.
Само че когато разчиташ на инстинкта си, трябва да го следваш, където и да те отведе.
А този път инстинктът му беше безапелационен.
— Не мога да докажа отрицателно твърдение — развиваше междувременно мисълта си Елис Хойл, явно не съзнавайки, че току-що е оправдан пред вътрешния съд на полицая. — Не съм уверен, че бих могъл да докажа с абсолютна логическа точност не само че не съм убил Доналд Траск, а че дори и не съм го виждал, но ви казвам, че ако наистина си мислите това, то…
Уейд го прекъсна с жест, леко повдигайки ръце:
— Окей.
— Окей?
— Точно това казах.
— Значи ми вярвате?
— Вярвам ви.
— Добре.
Уейд държеше в дясната си ръка навито на тръбичка листче хартия. Това беше копие от двете бележки на убиеца. Съзнавайки, че няма какво да загуби, той го подаде на Елис Хойл.
— Това говори ли ви нещо? — попита той.
Елис Хойл хвърли бърз поглед и каза:
— На какво ниво?
„Боже Господи, този наистина може да изкара човек от нерви“ — помисли Хойл.
— Кажете ми какво мислите — помоли Уейд. — Приемете, че аз не знам нищо за него.
Което до голяма степен си беше самата истина.
— Който и да е написал това, той има навика да прекарва голяма част от времето си пред компютъра — каза Елис Хойл. — Но това сигурно вече ви е известно.
Подобно заключение обаче беше новина за Лий Уейд.
— Компютри?
— Точно така.
— И кое ви кара да мислите така? — попита Уейд, но вътре в себе си простена: „Чудесно, отново шибани компютри, като че ли са ми малко другите грижи!“