— Езикът — обясни Елис Хойл. — Номерът на версията е нещо, което широко се използва от производителите на софтуер. Всяка нова програма тръгва като версия едно точка нула. Когато направите някои леки подобрения, тя става едно точка едно. Версия две точка нула по същество означава коренно нов вариант на програмата… „Безпомощен некадърник“ е израз, който често може да се срещне в обмена по мрежите. Означава, че някой няма грам представа какво прави в момента.
Уейд си помисли, че подобно определение доста точно би могло да се отнесе и до него самия.
— Ами „мийтуер“? — попита той.
— Е, това вече не е толкова често срещано. Думата е от жаргона на заклетите хакери. Ако например някой клиент има проблем с дадена система, а вие сте програмистът, тогава бихте могли да кажете, че хардуерът е наред, софтуерът е като слънце, но има проблем с мийтуера.
— Което означава, че?…
— Така наричат хората — поясни Елис Хойл. — Човешките същества.
— Чудесно — въздъхна Уейд.
— Думата не означава нищо. Най-обикновен термин.
— Но за този задник тя определено означава нещо — възрази Уейд. — Добре, какво ще кажете тогава за числата, говорят ли ви те нещо?
— Трудно ми е да отговоря току-така. Възможно е да са двумерни координати. Два комплекта. Само че във втората бележка двата комплекта са идентични. Което е доста интригуващо.
— Интригуващо, казвате? — изненада се Уейд. — Да, наистина.
— Предполагам, че тези числа са свързани по някакъв начин с убийствата.
Уейд си спомни как помощникът на съдебномедицинския лекар изваждаше пластмасовата капсула от тялото на Доналд Траск и мълчаливо кимна.
— Е, всъщност това е всичко, което мога да ви кажа — заключи Елис Хойл. — Този човек се върти покрай компютри. Може би прекарва по-голямата част от времето си пред тях. Нещо ми говори, че случаят е именно такъв.
— Е, помогнахте ми все пак — обади се Уейд, без да мисли така.
Елис Хойл понечи да му върне листчето и в този момент, поддавайки се на необясним вътрешен импулс, Уейд го спря:
— Не, няма нужда, това е само копие… можете да го задържите. Може би по-късно нещо ще ви хрумне.
— Добре.
— И ако наистина стане така, обадете ми се, моля ви.
— Ще го направя — обеща Елис Хойл. Но нещо в поведението му подсказваше, че не е свършил, че има нещо, което не е сигурен дали трябва да споменава.
— Хайде, изплюйте камъчето — подкани го Лий Уейд.
— Човекът, написал това, е организиран. Той е методичен — това просто си личи. Издава го целият му подход. Този човек е пределно концентриран. Не се шегува. Не ме питайте откъде знам това… не бих могъл да ви отговоря. Чувствам го в начина, по който звучат думите му, в начина, по който подрежда нещата си. Да кажем, че е просто впечатление, а? Сам ме попитахте.
— Нещо друго?
— Това е забележителен човек — последва леко иронично засмиване. — Близко ли съм? — поинтересува се Елис Хойл.
— Дори представа нямате колко сте близко — отговори му Лий Уейд.
Елис Хойл затвори вратата зад гърба на посетителя и пак слезе долу. Все още държеше фотокопието от бележките, когато седна на едно от бюрата. Намери лист с неизползвани лепенки, откъсна една и залепи с нея листчето на рамката на един от мониторите. Така щеше да бъде пред погледа му, където и да седнеше.
После насочи вниманието си към екрана пред себе си, където бе седял, когато се бе позвънило.
На екрана пишеше:
Още веднъж? (Y)es or (N)o
И за пореден път Елис Хойл въведе:
Y
28.
Пътуването през залива Ричардсън продължи само няколко минути. Джон спря в Аяла Коув на северната страна на остров Ейнджъл, в тесния пролив между острова и полуострова, на който се намираше Тибурон.
Стигнаха до пясъчния бряг с малка надуваема лодка „Зодиак“. Точно пред тях се намираше управлението на парка — ниска двуетажна постройка, в началото на века използвана като карантинно отделение за прииждащите азиатци.
Много хора бяха дошли на пикник и се бяха разположили по тревата пред сградата. Скритият под пищната зеленина нос на острова се издигаше зад тях.
Джон привърза лодката и Кейт го поведе по пътечката, която се провираше през цялата западна част на острова. Джон вървеше до нея и тъй като пътечката беше тясна, рамената и ръцете им често се докосваха.
Усещането беше странно. Тя беше минавала по тази пътечка десетки пъти, но само с Елис. Присъствието на този непознат до нея сега правеше острова съвсем различно място. Това й допадаше. Чувстваше се освежена.
Само след няколко минути бяха оставили хората зад гърба си. Заобикаляха ги дървета. Тежка миризма на евкалипт ги обгръщаше отвсякъде. През стволовете на дърветата се виждаше Соусалито и мостът Голдън Гейт, а отвъд него Тихият океан се разтваряше в сивата мъгла. Той я хвана за ръката и тя не я отдръпна. Продължиха да вървят.