Зиги> Мисля, че присъдата в това отношение е безапелационна: той определено хваща окото.
Нанси-Т> На мен ми звучи сериозно.
Зиги> Е, аз практически не го познавам.
Мичико> Само не си губи времето със стандартните презастраховки — няма кой да ти се върже!
Зиги> Признавам, интересен е.
Саломе> Тишина, всички. Тишина в знак на уважение. Нека свалим пръсти от клавиатурите и предоставим на Зиги цялата сцена… Ето, така е по-добре… Сега, Зиги, кажи ни за милото момче. И моля те, не изпускай нито една пикантна подробност…
29.
На път за дома Лий Уейд си купи пица. Живееше с жена си и двете си деца в апартамент на Таравал Стрийт. Намираше се недалеч от Оушън Бийч, в един от последните достъпни за работническата класа квартали на Сан Франциско, който бързо се превръщаше в град на новата аристокрация.
Децата по изключение се съгласиха да си легнат по-рано. Уейд напълни ваната с гореща вода и легна в нея.
Тя влезе в банята. Съпругът й лежеше до шия във вода с температура, която неясно как не го попарваше. Донесе му кутия бира, изми му косата, размачка вдървените мускули на врата му.
Той изпитваше удоволствие не толкова от докосването, колкото от това, че е приет и разбиран.
— Придвижвам се напред прекалено бавно… изглежда, не съм достатъчно умен — обади се той. — Най-противното чувство, което съм изпитвал — да съм умен само толкова, колкото да разбера, че не съм достатъчно умен.
Беше започнала да му сапунисва гърдите.
— Ти си много умен — успокои го тя. Но той само поклати глава.
След малко двамата си легнаха и не след дълго тя му помогна да забрави за проблемите си.
Беше заспал дълбоко, когато телефонът иззвъня. Обикновено отговаряше той, но този път тя бе останала от неговата страна на леглото.
Тя вдигна слушалката, послуша малко, промърмори: „Тук е“ и подаде слушалката на мъжа си.
— Обажда се Елис Хойл — проговори мъжки глас в ухото му. — От Тесла Стрийт. Говорихме днес. — Лий Уейд опита да фокусира погледа си върху цифровата индикация на електронния будилник на нощното шкафче… 12:47. — Надявам се, че не възразявате. Нали ми казахте да ви позвъня, ако ми хрумне нещо. Мислих върху следобедния ни разговор и се сетих за нещо, но тъй като факторът време може да се окаже критичен, реших да ви се обадя колкото е възможно по-скоро. — Уейд лежеше подпрян на лакът и с мъка задържаше главата си да не клюмне. — Чувате ли ме? — попита Елис Хойл.
— Да.
— Трябвало е да разгледате съдържанието на твърдия диск на компютъра на Доналд Траск. Както и всички дискети в дома му. Има голяма вероятност да бъде намерено името на убиеца някъде из дисковата памет. Или най-малкото някакви указания относно неговата самоличност. — Уейд изведнъж се разсъни. — Досетих се днес за тази възможност — продължаваше междувременно Хойл. — жертвата е била абонат на интерактивна мрежа, а, от друга страна, аз съм сигурен, че убиецът притежава значителен опит в това отношение… Добре, би могло да става дума и за обикновено съвпадение. През последните години доста хора започнаха да се ровичкат из мрежите. Убиецът може да се е спрял на Доналд Траск и по съображения, нямащи нищо общо с компютрите. А може точно те да са в основата на всичко… Та, мислих за тези неща. В съвсем теоретичен план, разбира се, така че само не започвайте отново да ме подозирате. Но стигнах до извода, че интерактивната мрежа е идеалното място, където да издебнеш от засада жертва.
Елис Хойл говореше бързо и леко задъхано. Изглеждаше възбуден. Лий Уейд си спомни, че вече го е виждал веднъж в това състояние — напълно концентриран, някак включен на пълна мощност от онова, което витае в главата му. Сякаш озарен от вътрешна светлина.
— Доколкото знам, когато полицаите разследват убийство, първите хора, към които се насочват, са тези от семейството на жертвата и приятелите. Повечето жертви са убити от някого, когото познават, нали така? В нормалния живот това предполага връзки и взаимоотношения, които лесно могат да се проследят. Знае се къде е живяла жертвата, къде е работила. По принцип е възможно да се разбере с кои хора е контактувала приживе…
В интерактивните системи обаче връзките се разпадат в мига, в който се изключиш. Това не прави предхождащия контакт по-малко реален. Когато общуваш там с някого, ти наистина общуваш с него. Сякаш и двамата сте на неутрална територия и макар да не може да се намери на никоя карта, тя е някъде там, представлява реално място и вие двамата го съзнавате много добре… Изключиш ли се, то изчезва и от него не остава никаква следа. Което не означава, че е било по-малко реално, докато е съществувало.