Настъпи тишина.
— Слушам ви — обади се накрая Уейд. — Опитвам се да го разбера.
Да проумее идеята, която Елис Хойл бе смлял — без съмнение с абсолютна лекота — още преди много време.
— Някой ден трябва да ви го демонстрирам — предложи Елис Хойл. — Тогава всичко ще ви стане ясно.
— Значи мислите, че той е записал някъде името на убиеца?
— Може би. В по-голямата си част интерактивната култура се състои от електронна поща и съобщения по форумите. Ако той е записвал на дискети някои от тях, това може да се окаже единствената материална следа от техния контакт. От друга страна, ако след прегледа на дисковете му се окаже, че разполагате с множество имена, напълно възможно е да не сте в състояние да свържете което и да е от тях с убиеца. Може дори неговото име да не е сред тях… Ще бъде къртовски труд да пресеете тази информация и да проверите всеки. Но по мое мнение това ще е много по-ползотворно за случая от онова, с което се занимавате сега. Ако, разбира се, изобщо сте взели този случай присърце.
Той рязко млъкна и се чу как си поема дъх. Когато проговори отново, гласът му звучеше извинително:
— Не исках да прозвучи толкова дръзко… Наистина. Но живеем в свят, който се променя. Така че много от старите методи за вършене на работа вече не са толкова добри, колкото в миналото.
Нова пауза. Този път, изглежда, чакаше Лий Уейд да каже нещо.
— Благодаря — проговори Уейд.
— Извинявам се, че ви обезпокоих. Но помислих, че трябва да знаете тези неща.
И Елис Хойл прекъсна разговора.
Лий Уейд се пресегна през жена си, която бе заспала, и постави слушалката върху вилката.
После се отпусна по гръб на матрака, сложи ръце под врата си и се загледа в тавана на тъмната спалня. Беше се разсънил. Плещите му отново се бяха схванали, главата започваше да го боли.
И в този миг отново изпита познатото чувство: животът сякаш излиташе от тялото му, отдалечаваше се, смаляваше се някъде в небитието, а той беше неспособен да го настигне.
Тази нощ Стивън Левист остана пред компютъра си. Играеше TRY_ME.
Играта му се струваше страхотна: много действие, добре замаскирани клопки, неподозирани трикове. Още не беше спечелил нито веднъж, но нямаше впечатление, че компютърът е непобедим. Вече беше разучил голяма част от лабиринта.
Основното препятствие беше безликият убиец, който бродеше из бетонните коридори и се появяваше пред него по абсолютно непредсказуем начин. Понякога се оказваше възможно да му се изплъзне, но в крайна сметка той винаги успяваше да намери жертвата си. Винаги. А хванеше ли те, това беше краят, нямаше начин да се избегне смъртта. Стивън Левист вече бе умирал в лабиринта стотици пъти. Той се промъкна през врата на шесто ниво и се изправи пред звяра от другата страна. Той спокойно го очакваше. Стивън помръдна мишката в опит да се изплъзне.
От дъното на хола майка му извика:
— Стивън, гаси лампата.
Стивън премести мишката напред, придвижвайки героя, в който се бе превъплътил, обратно през вратата, после заобиколи два ъгъла.
— Стивън… — в гласа й звучаха познатите му предупредителни нотки.
Той стана и изгаси нощната лампа. Екранът на монитора излъчваше достатъчно светлина.
Когато отново седна пред клавиатурата, чудовището се бе появило пак. Този път държеше в ръцете си механична верижна резачка и пристъпваше към него. Резачката запали от първия път.
През говорителите, включени към звуковата карта, се разнесе Бр-р-р-р-р-ъп, а убиецът направи още една крачка напред, форсирайки мотора до край. После поднесе резачката толкова близо до лицето му, че тя изпълни целия екран.
— И компютъра… — обади се отново майка му.
Екранът потъна в червено за момент, после потъмня и за пореден път се появиха думите:
Още веднъж? (Y)es or (N)o
В този момент майката на Стивън направи онова, което той не можеше да се насили да стори сам. Влезе в стаята му, изключи компютъра, после и монитора. Накрая го целуна по бузата за лека нощ.
30.
Кейт Лейвин бе пренасрочила оперативката за филма с ягуара — в нея трябваше да вземат участие тя самата и още трима от основните участници в този проект — за 10 часа сутринта в понеделник.
Синтия Фрейн, помощничка на Кейт, щеше да бъде делегиран продуцент. За нея това бе заслужено издигане, а, от друга страна, командироването й в Белиз щеше да помогне на Кейт да държи под контрол снимачния период, който заплашваше да протече хаотично и обещаваше да струва скъпо.
Сенди Уейл — режисьорка на свободна практика — беше над трийсетте. Тя неведнъж бе работила успешно за Кейт и знаеше как да се помести в сроковете на натегнат график.