Луис Маркам трябваше да бъде главният оператор и по съвместителство техник. Той беше от екипа на студиото. Но тази сутрин закъсняваше. Появи се едва в 10:45.
Беше висок мъж с дълга коса, стегната в опашка.
— Извинявам се. Знаете как се кара понеделник сутрин — каза той и сгъна дългото си тяло в последния свободен стол край бюрото на Кейт.
Кейт се опита да бъде кратка. Започна с това, че крайният срок е непоклатим и филмът трябва да бъде напълно готов за деветдесет дни. Обясни, че не могат да си позволят разточителство в разходите, но нивото трябва да е високо.
Каза, че Синтия и Сенди трябва да вземат самолета за Белиз Сити до два дни и да се захванат с предснимачната подготовка; Кейт разполагаше със списък от хора, които можеше да бъдат наети като евентуални помощници, включително с адреса на водача, от когото се очакваше да намери ягуара в дивата джунгла.
Нареди на Луис да изчака няколко дни след тяхното заминаване, за да имат време да обсъдят заедно с него как да снимат котката нощем и на познат за нея терен.
След това ги подкани да започнат свободна дискусия относно концепцията за филма и как да го направят.
Ако обстоятелствата позволяха, такива дискусии трябваше да има поне още няколко пъти, преди да започнат снимки, а и след това. Това бе единствено правилният начин концепцията да приеме форма и да се запази достатъчно дълго в съзнанието на половин дузина талантливи кинодокументалисти.
Кейт имаше правило за протичането на подобни обсъждания: на всяка нова идея се даваха пет минути живот, преди някой да каже нещо срещу нея. Това бе начин да се окуражат свежите идеи.
Но понякога той удължаваше работните съвещания. И ето че днес Кейт нетърпеливо поглеждаше часовника върху бюрото си.
11:22.
11:28.
Но това бе само един непознат. Лице без особено значение в живота й: та нали само преди три дни по това време тя дори не бе подозирала за съществуването му. И той сигурно скоро щеше да изчезне завинаги.
11:36.
11:40… А Сектор три на кея се намираше на пет минути път с кола.
Тя стана и каза:
— Добре, продължете сами.
Те се спогледаха изненадани. Кейт рядко претупваше подобни съвещания.
— Излизаш ли? — попита Синтия. Знаеше, че Кейт няма други планирани срещи за днес.
— За малко. — Не бе нужно да им обяснява, нали все пак тя беше шефът тук. — Ако приключите преди да се върна, на добър път. Починете си довечера и утре, защото очаквам да се хванете активно на работа, когато стигнете. В случай че се появи нужда от нещо, обадете ми се тук.
В този миг се обади Луис Маркам.
— Мислех да звънна на Елис за тези нощни снимки. Да видя дали няма да предложи нещо оригинално.
Само допреди няколко дни Кейт би казала без замисляне: „Разбира се, поговори с него и действай.“ Самото предложение би й допаднало, защото означаваше, че Елис ще се ангажира с нещо полезно.
Но сега си спомни, че се опитва да скъса с него… и някак не вървеше Елис да се появява около нея в подобен момент.
— Елис вече не работи тук — каза тя.
— Знам, затова питам.
— Защо държиш да намесваш Елис в този проект? Нали на теб плащам да вършиш тази работа.
— Елис е по-умен от мен — призна Луис Маркам.
Е, срещу това не можеше да каже нищо. После осъзна, че сроковете, в които трябваше да се вместят, са критични, така че всяка помощ отвън би била добре дошла.
— Добре тогава — съгласи се тя и допълни: — Но се погрижи да му бъде заплатено, защото отсега нататък той ще работи на договор като всеки друг външен сътрудник.
И излезе, спирайки за миг пред огледалото в коридора.
Беше свалила гюрука на „Миата“-та. Денят беше топъл.
Запали и излезе от паркинга, завивайки по Бриджуей — магистралата, по която се стигаше до кейовете.
Часовникът й показваше 11:47.
Движението по Бриджуей беше натоварено. Проклетите туристи бяха плъзнали навсякъде.
Беше 11:51, когато отби в паркинга на трети сектор.
Той бе там, подпрян на един стълб на входа за паркинга, зачетен в книга, по джинси и пуловер без яка. Тя спря недалеч от него и зачака, без да гаси двигателя.
Той вдигна поглед от книгата.
Усмихна й се непринудено. Равни бели зъби, разбъркана коса, широки рамене.
През главата й мина мисълта, че тъй, както стои облян от слънчевата светлина, изглежда златен.
Той се отмести от стълба и без да бърза, се отправи към нея. За един кратък миг тя успя да зърне заглавието на книгата, преди той да я напъха в джоба на якето, което носеше преметнато през ръка.
Поезия. Уилям Карлос Уилямс.
„Господи — помисли си тя, — при тази външност той дори чете!“