— Съжалявам — проговори тя, — не можах да се откъсна по-рано. Знам, че закъснях.
— Така ли? Не си нося часовника. Забутал съм го някъде из багажа.
Той седна на седалката до нея.
Няма часовник. Беше ли възможно някой да живее без часовник?
В този момент тя се сети, че пет минути по-рано или по-късно едва ли имат някакво значение, когато човек се движи с пет възли из морето.
Но за нея времето представляваше среда, от която не можеше да се измъкне. Спомняше си дълги, направо безкрайни дискусии в монтажната кабина дали да се използва още един-единствен кадър от заснетата видеолента, или не — спор относно една трийсета част от секундата.
„Нищо чудно, че този мъж се движи така спокойно“ — мина през ума й.
Той определено можеше да я научи на някои неща.
Очакваше да се виждат поне още няколко дни. Цялата сутрин, а и предната нощ, се бе надявала да е така.
Отново изкара колата на Бриджуей, този път в северна посока. Искаше да го заведе на ресторант на кея в Тибурон.
Стоповете на колата пред нея светнаха. Тя изключи от скорост и натисна педала на спирачката. „Миата“-та спря. Няколко секунди по-късно, опитвайки се да изглежда съвсем спокойна, тя попита:
— Какво става с генератора?
— Тази сутрин го размених за ремонтиран. Днес-утре ще монтирам новия.
— Кога планираш да отплаваш за Мексико?
— Никога не съм имал твърд план — обясни той. — По-скоро заявих намерението си да го направя.
Тя се обърна да го погледне.
— Какво, по дяволите, означава това?
Той също се обърна към нея и спокойно посрещна погледа й.
— Означава, че засега няма да пътувам никъде.
Колите пред тях отново потеглиха. Тя кимна веднъж и включи на скорост. „Миата“-та се понесе по магистралата.
31.
Стивън Левист скочи през дупка в пода и се приземи на висящия стоманен мост. Току-що бе успял да намери път през седемте нива на лабиринта, успешно избягвайки дебнещия го убиец. За първи път попадаше на този мост. Онзи не се бе показал досега. Стивън би се изумил, ако разбереше, че изпратената му версия на играта е уникална и разработена специално за него.
Той веднага схвана, че това ново ниво е напълно различно. Тесните коридори на лабиринта ги нямаше и той се намираше в огромна празна зала, в която бе увиснал мостът. Имаше чувството, че играта наближава кулминационната си точка.
И беше прав. Тръгна към единия край на моста и попадна на клетка от стоманена мрежа, издигната около бетонна площадка.
Клетката имаше врата, но тя не се отваряше. Стивън тръгна към другия край на моста. Но той свършваше в празното… без преграден парапет. Стивън скочи и леко се приземи на крака.
Тръгна из огромната бетонна зала. Беше празна, без почти никакви ориентири, но в дъното се виждаха очертанията на една-единствена врата, боядисана в червено. Той прекоси залата и стигна до нея. Опита да я отвори, но установи, че е заключена. Не виждаше никакъв друг начин да се измъкне оттук. Но в следващия миг намери изхода. Беше в ъгъла — голямата квадратна решетка в пода. Дали наистина…
Той се упъти натам и щракна бутона на мишката върху нея. Ръката на виртуалното същество, в което се бе превъплътил, се пресегна и дръпна решетката настрани. В пода се отвори правоъгълна дупка. Черна дупка.
Той стъпи в нея. Очакваше да пада дълго, дълго. Но не стана така. Почти веднага се чу тупване на крака и той се озова в тунел с кръгло напречно сечение.
Малък тунел или може би много широка канализационна тръба.
В единия край просветваше слабо сияние, което стигаше до него, отразявайки се в стените на тръбата. Той тръгна към светлината. Тръбата изглеждаше леко наклонена надолу. И наистина беше отворена в единия край — сега това вече ясно се виждаше. Чудеше се дали това не е вход за ново ниво в лабиринта. Но когато стигна до края на тунела, разбра, че тази игра е съвсем различна. Защото сиянието беше дневна светлина.
Той беше излязъл навън, значи беше спечелил играта.
Стоеше на изхода и пред него се разстилаше — направо не можеше да повярва на очите си — панорамна гледка, като от пощенска картичка. Не, като от десет хиляди картички…
Но тя се задържа на екрана само колкото да се запечата в съзнанието му веднъж и завинаги. После картината се смени.
Появи се текстът на съобщение:
Привет и поздрави, ДЖОЙБОЙ. Мисията ти приключи…
По този начин получаваш право да кандидатстващ за членство в свръхелитния форум на хакери/кракери/фрийкъри, известен като БЕЗДНАТА НА ШЕДОУМАСТЪР.
Той е затворен за нерешителни, слабодушни и мечтатели.
Ти трябва да си Силен.
Малко са удостоените с такава покана. Още по-малко са избраните..