Тежките стъпки приближиха и също спряха.
Стивън чакаше.
Минута-две не се чу нищо. Той предпазливо се премести до страничната стена на гробницата, за да може да погледне в посоката, от която бе дошъл, нагоре по хълма.
Не видя никого. Гробниците му даваха убежище, но скриваха също и маниака.
Пътят оставаше вляво от него и макар да не го виждаше в момента, Стивън добре знаеше, че не може да е далече. Така че бавно се премести натам, надявайки се да се отдалечи от мястото, където лудият го бе зърнал за последен път.
След малко се реши и изостави прикритието на гробницата, плъзна се зад един паметник, представляващ пиедестал, върху който бе поставена статуята на дете в халат, с ангелски ореол над главата.
Никаква следа от непознатия.
Стивън излезе иззад пиедестала и се сгуши зад една широка надгробна плоча.
Нагоре по хълма нищо не помръдваше.
Вляво от него имаше гола ивица от може би двайсетина метра, а от другата страна се виждаше още една мраморна гробница. Оттам сигурно щеше да е възможно да изтича незабелязано до пътя.
Около него цареше пълно спокойствие. Стивън Левист приклекна, готов да се хвърли към последната гробница.
В този миг една ръка го сграбчи за рамото отзад.
Дори само шокът от изненадата би бил достатъчен да го парализира на място. Но и захватът на ръката бе обезкуражително здрав. В следващата секунда втора ръка запуши устата му, извивайки главата му назад. Загубил равновесие, той бе хвърлен леко на земята, а после маниакът клекна върху него и заби коляно в корема му.
След малко го вдигна и го понесе с една ръка. Другата продължаваше да затиска устата му, задушавайки всеки звук, който би се опитал да издаде.
Стивън Левист се помъчи да се измъкне. Само веднъж. Защото непознатият така го стисна, че изкара всичкия му въздух от гърдите.
Стивън осъзна, че лудият е предостатъчно силен и ако пожелае, може да го убие на място.
Така че спря да се извива и се отпусна.
Силният захват също омекна. Стивън Левист с благодарност пое глътка въздух и се остави похитителят да го носи през гробището, потънало в мрака на нощта.
35.
Елис Хойл седеше в своя „Датсун“, паркиран на самия бряг до входа за седми сектор.
Луис Маркам го бе помолил да дойде в студиото, за да поговорят за снимките, които би трябвало да покажат на зрителите нощния живот на ягуара в естествената му среда.
Няколко часа двамата бяха обсъждали техническите проблеми на снимането с инфрачервена камера и начините, по които операторът би могъл да запечата на лента бдителната черна сянка, промъкваща се в нощта през джунглата. Тема, която Елис Хойл бе готов да обсъжда с часове.
Беше се надявал да види и Кейт. Но когато наближи полунощ и той си тръгна, тя още не се бе появила.
Така че бе излязъл и беше седнал в „Датсун“-а — кола на двайсетина години, която напълно го устройваше. За своя изненада установи, че въпреки волята си завива към брега и спира в паркинга.
От това място можеше да наблюдава дома на Кейт и да мисли за нея.
Искаше да я види — много време бе минало от последния път, когато я бе погледнал в очите и бе чул гласа й. Беше се разстроил от начина, по който си бе тръгнала тогава, и за първи път чувстваше, че му липсва.
Разбра, че мрази раздялата, че тя е грешка, която не е трябвало да допуска.
Знаеше, че трябва да й каже тези неща, да се опита да изрече с думи онова, което бе скрито вътре в него. Разбираше, че ако го бе направил поне веднъж, докато бяха женени, сега едва ли щеше да стои тук сам и че те сигурно щяха да бъдат заедно в къщата на Телеграф хил.
Но той бе така устроен, че не обръщаше често внимание на онова, което се случваше в него, и точно това бе част от проблема. Беше свикнал да оставя чувствата да се оправят сами със себе си, да надничат предпазливо някъде отзад и да го оставят да насочва цялото си внимание в необходимата посока.
Беше се научил да не им обръща внимание и до напускането на Кейт този подход, изглежда, вършеше работа, без да му причинява неудобства.
Даже когато съзнаваше, че в него бушуват някакви емоции — например както бе точно в този момент, — той направо се задавяше при всеки опит да ги обсъжда с някого.
Думите му изглеждаха не просто слаби, а направо неспособни да изразят проблема.
Като тази нощ, като сега… Той не можеше да си представи да опише с думи онова, което чувстваше, докато гледаше платформата с дома на Кейт във водата и знаеше, че тя е вътре, и че той няма място там до нея.