Беше немислимо да слезе, да отиде там и да й каже тези неща очи в очи. Това си беше чиста проба фантазия. Така че остана където си беше, наблюдавайки, мислейки за нея, докато накрая главата му клюмна, опря се в прозореца на колата и той заспа.
36.
Стивън Левист лежеше овързан и не виждаше нищо. Ръцете и краката му бяха пристегнати с въже на гърба. Психопатът го бе вързал още в микробуса. От отвличането му бяха изминали два-три часа или поне Стивън си мислеше така, но не беше сигурен. Устата му беше залепена с широка лента, изключваща всякаква възможност да извика или дори да изпъшка. Черната качулка, която маниакът бе нахлузил на главата му и бе стегнал около шията му, също си стоеше на мястото.
Висеше увиснал в нещо, което му изглеждаше като найлонова мрежа. Нямаше представа нито на какво е окачен, нито на каква височина се намира. До момента не бе успял да направи нищо. Лудият го бе завързал за мрежата с ленти през краката и кръста, после бе затворил отвора й с някаква закопчалка — съвсем ясно бе чул щракването — и го бе тласнал да се люлее в пространството. Но преди това бе направил нещо странно. Беше разхлабил връзките на ръцете му.
Покана за бягство? Или поне за опит да го направи.
Така че докато въртеше китки, опитвайки се да измъкне ръцете си от въжето, Стивън Левист добре съзнаваше, че може би върши точно онова, което психопатът желае от него.
Но не смяташе да остава тук… Където и да бе това.
С много усилия успя да се извърне на една страна. Това сне тежестта на тялото му от ръцете и му даде възможност да се потруди върху разхлабването на връзките по-успешно. За пореден път изви китки, дръпна едната си ръка, изви я още малко, дръпна и лявата и… я освободи.
Дясната все още оставаше вързана за глезените, но щом извади едната, беше въпрос само на половин минута да освободи и другата. Той дръпна ръце пред себе си, разтресе ги и започна да ги разтрива, докато не усети живот в тях.
След това развърза качулката и я свали от главата си.
И съжали, че го е направил. Видя, че наистина се намира в някаква мрежа. Висеше в шахта с квадратно сечение и страна около три метра, на поне три етажа височина — почти десет метра.
Достатъчно дълбока, за да се нарани, дори да се убие, ако не се приземи както трябва.
Подът под него беше циментов. В дъното на шахтата имаше отвор, през който странично нахлуваше достатъчно електрическа светлина — от лампа, оставаща невидима за него, — така че ясно да вижда пода.
Дръпна лентата върху устата си. Първата му реакция беше да изкрещи с все сили.
„Предавам се — искаше да извика, — свършен съм, отказвам се… прави каквото пожелаеш.“
Но инатът, скрил се в някакво ъгълче на съзнанието му, не му позволяваше да направи това.
Той разкопча ремъка през гърдите си. Втори ремък продължаваше да държи краката му за мрежата, но както бе увиснал, още не можеше да стигне дотам.
Мрежата висеше на въже, закрепено за тавана. Две метални карабинки — аксесоар на алпинистите — държаха мрежата за клуп в края на въжето, а тежестта му беше затворила отвора в мястото на връзката.
За да я разтвори, трябваше да откопчее поне едната карабинка.
Пресегна се с дясната ръка и се хвана за примката на въжето. Това намали тежестта върху едната карабинка, така че можа да я разкопчее с лявата си ръка и да я извади от мрежата.
Половината мрежа се свлече надолу освободена, падайки от раменете му. „Грешка“ — помисли си той. Беше сбъркал карабинката. А трябваше най-напред да развърже краката си.
Опита да се изкатери нагоре по въжето с надеждата да се озове в положение, което би му позволило да освободи глезените си от мрежата. В следващия момент дясната му ръка се плъзна, той се изпусна и полетя надолу към циментовия под… за да спре с рязко дръпване. Ремъкът през глезените му го бе задържал. Половината от мрежата оставаше все така завързана за въжето, държана от втората карабинка. Сега висеше с главата надолу. Усещаше, че краката му се плъзгат през ремъка и че скоро гравитацията ще предяви правата си върху тялото му. Започна панически да се извива, после се опита да се успокои.
Ремъкът през краката беше единственото, което го спасяваше от падане върху циментовия под. Усещаше, че може да разчита само на още няколко секунди, преди да полети с главата надолу. Събра сили, пресегна се и се хвана за висящата покрай него мрежа. Глезените му продължаваха да се изплъзват, но той придърпа мрежата към себе си и се вкопчи в нея с две ръце.
Миг по-късно краката му се освободиха. Полетяха надолу, тялото му отново се обърна във въздуха, но той не изпусна мрежата.