Сега поне беше с главата нагоре и се люшкаше в шахтата. Намери с крак дупка в мрежата и започна да се катери нагоре.
Едва сега видя изумителната гледка в горния край на шахтата. Тя беше затворена от трите страни, но в четвъртата стена имаше отвор, който извеждаше в просторна, не, направо огромна стая с циментов под. Истинска бетонна пещера с високи стени.
Пресичаше я стоманен мост — без перила, — започващ от ръба на шахтата.
Вече се беше издигнал до нивото на моста и се държеше с две ръце за въжето, точно над карабинката. Залюля се, увеличавайки със засилване амплитудата, така че с всеки мах тялото му се приближаваше все по-близо и по-близо до ръба, от който започваше мостът. След малко маховете станаха достатъчно широки и той се пусна, излетя във въздуха и падна на четири крака върху стоманения под на моста. Беше се измъкнал от шахтата. Седна и се огледа. На метър-два от него по дължината на моста лежеше сгъваема алуминиева стълба, от която бяха разгънати пет или шест секции. Опита се да събере мислите си.
Циментовият под долу беше прашен. Въздухът бе застоял и в него се долавяше мирис на пръст. Това му бе направило впечатление още докато бе висял на мрежата, но тогава бе имал други грижи, за да мисли по този въпрос.
Но ако забравеше за праха и миризмата, това място му изглеждаше познато: шахтата, огромната бетонна зала, червената метална врата в другия край на стаята. Той вдигна стълбата и започна да я спуска в шахтата. Оказа се по-лесно, отколкото му бе изглеждало: алуминият беше лек, а секциите сами щракваха в необходимото положение, щом спуснеше стълбата надолу.
Когато най-сетне опря в пода, тя беше разгъната в цялата си дължина и горният й край излизаше на нивото на моста. Това означаваше, че вероятно е направил правилен ход. Но не се реши да слезе по нея веднага. Вместо това се отправи към другия край на висящия мост. Колкото повече се приближаваше до него, толкова по-отчетлив ставаше първоначално приглушеният шум на работещ двигател. Досещаше се какво е това — генераторът, обезпечаващ захранването на лампите, осветяващи залата.
В края на моста имаше клетка от метална мрежа, изградена около бетонна площадка… точно както в играта.
В далечния край на площадката се виждаше сива метална врата и стълбище, което се спускаше неизвестно къде.
Клетката имаше врата от същата мрежа. Опита я, но тя се оказа заключена. Не се беше отворила и в TRY_ME.
Висящият мост тук бе разположен много по-високо и изглеждаше много по-страшен, отколкото в играта. Но останалото съвпадаше. Вече беше убеден, че това е последното ниво в играта. А ако беше така, той знаеше как да се измъкне.
Тръгна обратно по моста към спуснатата в шахтата стълба. Беше изминал половината разстояние, когато някакъв звук го спря: леко изскърцване от мястото, което току-що бе напуснал. Обърна се навреме, за да види сивата метална врата на заградената с мрежа площадка да се затваря. Различи някаква фигура… фигура на мъж да излиза на площадката.
— Здравей, кутре — проговори лудият.
Гласът му смрази Стивън Левист, но не го парализира. Той беше подминал състоянието, когато нещо би могло да го шокира.
Маниакът напевно заговори:
— Ела тук, кучи-кучи, хайде, кутре, ела насам… — като подсвиркваше и леко пляскаше с ръце, точно както се вика куче.
Стивън заотстъпва към другия край на моста. Опитваше се да запази самообладание. Трябваше да стигне до онази стълба.
Мъжът отвори вратата на клетката и стъпи на моста. После закрачи към Стивън Левист. Бързо.
Стивън побягна. Крачките им отекваха из залата. Стивън стигна края на моста, където беше шахтата. Сграбчи горния край на стълбата, обърна се с гръб към шахтата и спусна крак назад. След малко напипа стъпало. Психопатът спринтираше към него.
Стивън бързо се спусна, повече падайки, отколкото слизайки, като се държеше за рамката и буквално пляскаше с крака по стъпалата. Тежките стъпки на маниака се приближаваха над главата му. Стивън стигна до дъното и левият му глезен се подгъна.
Все пак успя да се изправи, хвана с двете си ръце най-високото стъпало, до което стигаше, и започна да дърпа стълбата към себе си, мъчейки се да отдели горния й край от моста. С едно последно усилие успя да я наклони в обратна посока и тя се подпря в отсрещната стена на шахтата. Стъпките над главата му затихнаха. Единственият начин онзи да стигне до него беше да скочи. Лудият изглеждаше здрав и силен, но Стивън Левист се съмняваше, че може и да лети.
Опитай, задник! Стивън Левист беше на пода в бетонната пещера. Вдигна глава и видя високо над себе си маниака, който гледаше надолу към него. Той остана все там, без да помръдва, наблюдавайки Стивън, който се затича към другия край на необятната зала. Там в дъното се виждаше метална врата, боядисана в червено. Цветът беше поизбледнял и не бе така наситен както в играта. Но вратата не можеше да бъде сбъркана. Той тичаше към един от ъглите на залата. Там в пода, на няколко крачки от него, имаше решетка. Стивън забеляза, че подът има лек едва забележим наклон в посока към това място. Значи наистина ставаше дума за канализация, както вече се бе досетил. И той знаеше къде извежда тръбата.