Защото веднъж вече бе виждал това. Само преди няколко часа, седейки пред клавиатурата на компютъра си, той бе изтеглил настрани тази решетка с едно щракване на мишката. След това безстрашно се бе спуснал в тунела, който го бе извел на свобода. И ето че пак стоеше изправен над нея. Вкопчи пръсти между ребрата и дръпна. Нищо. Отново се напрегна и събирайки всичките си сили, дръпна пак. Решетката даже не поддаде. Пръстите му изтръпнаха, а ръцете го заболяха. Усети, че е на прага да се разплаче. Трябваше да може да се извади, нали така стана преди…
Маниакът над него се връщаше по моста. Стивън Левист пусна решетката и клекна до нея. Погледна внимателно и видя, че е прикрепена в ъглите с болтове, в другия край на които имаше дебели гайки. Лудият стигна до края на моста, влезе в клетката и изчезна от погледа му. Стивън Левист се опита да развие гайките, но те бяха затегнати здраво.
Тази решетка щеше да си остане на това място.
„Като мен“ — мина през главата му.
В този миг недалеч от мястото, където стоеше, нещо щракна. Червената врата. Лудият застана на прага.
— Ей, кутре — подвикна му той, — май не всичко е същото, а?
Стивън Левист не отговори.
— Нали? — отново попита мъжът, повишавайки глас. Стивън Левист пак не отговори. Гледаше покрай него към стълбището, което явно се извиваше зад високата стена от другата страна на вратата. Значи шахтата не беше единственият начин да се слезе тук.
— Нали? — изрева маниакът.
— Да.
— Обичаш ли игрите? Всъщност знам отговора. Ако не обичаше игрите, нямаше да се озовеш тук, нали? Признай сега, че много се кефиш, хайде кажи истината.
— Не — отговори Стивън Левист. — Страх ме е.
— Ами… имаш основания да се страхуваш. — Лудият замълча за по-голям ефект и продължи: — След около осем часа осветлението ще изгасне. Очаквай ме да се появя след това. Той отстъпи крачка назад и затръшна червената врата.
Убиецът заключи вратата и се изкачи по стълбището. На него имаше три площадки и то излизаше на бетонната площадка в самия край на висящия стоманен мост, на десет метра над пода. Стигна горе и спря. Отдясно имаше масивна стоманена мрежа с врата в нея. От другата страна на мрежата беше мостът. В далечния край на моста се намираше шахтата. Стълбата в нея бе единственият начин да се стигне до долу, ако се изключеше стълбището отвън. Само той можеше да го използва. Дебелата мрежа запечатваше тази част на комплекса от останалата. „Джойбой“ можеше да тича на воля от другата страна.
Убиецът се обърна наляво и отвори масивната врата зад гърба си. Зад нея беше неговото царство. Той влезе в късото коридорче, в което се виждаха вратите на три стаи — две от едната и една от другата страна.
Всяка от тези три стаи имаше своето предназначение — той беше организиран човек и обичаше нещата му да са винаги подредени.
Единичната стая от дясната страна на коридора — тя бе най-голяма от трите — беше склад за хранителните припаси. Във втората стая от лявата страна се намираше електрическият генератор, който осигуряваше енергия за осветлението. Шумът на захранвания с газ двигател беше постоянен, но тих — през по-голямата част от времето той дори не осъзнаваше, че го има.
Третата стая — тази до генератора — беше стаята за мръсните работи. Подът беше покрит със следи от засъхнала кръв. Тук бяха намерили смъртта си „Порша“ и „ДийТийДюд“.
Той влезе в складовото помещение.
То изглеждаше като място, където някой е живял: в него имаше надуваем матрак, няколко телевизора, тезгях, отрупан с електроматериали, кашони с храна, неотваряни бутилки вода, подредени до едната стена, газова печка за къмпинг, няколко фенерчета и няколко бутилки сгъстен пропан.
Място, където човек спокойно би могъл да изчака отминаването на силна буря… Всъщност той го възприемаше точно като такова. Взе няколко консерви, извади отварачка, вдигна бутилка вода. Изнесе всичко навън и го остави от другата страна на мрежата върху моста. „Джойбой“ щеше да го намери. Не искаше детето да умре от жажда. Искаше да го запази живо за известно време. Истината бе, че бе изпитал объркване, наблюдавайки детето през витрината на ресторанта. Тесничките раменца и слабичките ръце… Какво удоволствие би могъл да намери човек в тяхното унищожаване?