Всяка сутрин, точно в 7:00, мощният компютър на „Вербум“ изпълняваше програма по почистване на диска си.
Първата от задачите беше да се сканират отделните директории на диска за текстови файлове, създадени през последните двайсет и четири часа, с последващо копиране на тези файлове на магнитна лента, която техникът, поддържащ „Вербум“, щеше по-късно да прибере в сейф.
Именно тези файлове бяха една от главните причини за съществуването на „Вербум“. В известен смисъл системата бе замислена като един продължителен социален експеримент. Директорите на спонсориращата фондация вярваха, че някой ден архивата от ленти ще даде на бъдещите изследователи на обществото една панорамна картина на компютърните ентусиасти от последното десетилетие на XX век.
Същата сутрин, докато сканираше новите съобщения, компютърът прескочи онези, на които „Сноуфлейк“ бе променил датата на създаване. Така че нито файловете с неговите собствени съобщения, нито тези с отговорите бяха архивирани на лента.
След това компютърът изпълни втората задача — по почистването. Вече беше маркирал файловете, престояли на диска му повече от една седмица. Тази сутрин в тяхното число бяха включени и тези, манипулирани от „Сноуфлейк“.
Всички маркирани файлове бяха изтрити в съответствие с разбирането на създателите на „Вербум“, че никое съобщение не трябва да остава активно в системата по-дълго от седем дни. Само няколко секунди по-късно всяко споменаване на „Сноуфлейк“ бе заличено.
„Сноуфлейк“ бе прекратил съществуването си. Но човекът, използвал този идентификатор, отново се включи в рубриката за общ достъп на „Вербум“ същата сутрин след 7:00, този път под друго име.
Той беше написал онова, което на компютърен жаргон се нарича „бот“ (от „робот“) — програма, която автоматически избираше по телефона „Вербум“ и се включваше в системата. След регистрирането действията на бота бяха напълно неотличими от тези на човек.
Задачата му бе да наблюдава дали няколко конкретни потребители ще се включат във „Вербум“. Ботът трябваше да ги проследи и да копира съобщенията им, така че „Сноуфлейк“ да ги прочете по-късно. Всъщност, ако някой от тези потребители се включеше в системата, неговите действия, каквито и да бяха те, щяха да бъдат записвани през цялото време на престоя му в съответната група.
За да не привлече нечие внимание, ботът бе програмиран да остава регистриран в системата в продължение на не повече от час, след което трябваше да се изключи. После отново щеше да се свърже, щеше да се регистрира под ново име и щеше да поднови контролирането на системата. Ботът можеше дори да поддържа елементарен разговор, ако някой се обърнеше към него с въпрос.
Ботът позволяваше на „Сноуфлейк“ да следи „Вербум“ почти непрекъснато, дори когато му се налага да спи. Интересуваха го потребителите, регистриращи се под шест различни прозвища, които бе подал като параметър на програмата:
„Чаз“
„ДийТийДюд“
„Аватар“
„Порша“
„Джойбой“
„Зиги“
Роберта Хъджинс взе такси на спирка „Трансбей“. Шофьорът беше мексиканец, а може би гватемалец или салвадорец — нов в града, което стана ясно по неуверения му поглед, когато тя му каза адреса: Тесла Стрийт, недалеч от „Киърни“.
— Quе? — каза той.
— Телеграф Хил — поясни тя.
Той се замисли и след няколко секунди лицето му светна. Дясната му ръка се насочи нагоре и се завъртя по спирала, имитирайки стръмните завои, докато накрая опря в покрива на колата. Да, някъде там горе.
— Точно така, сладур — окуражи го тя и той полетя напред по „Фримънт“.
Уличното движение бе относително спокойно — беше малко след седем сутринта, пиковият час тепърва предстоеше. Тази сутрин бе предприела обичайното си пътуване около два часа по-рано. Не бе казала на Елис Хойл, но знаеше, че той няма да се разсърди. Можеше дори и да не забележи — за човек като него времето не означаваше нищо.
Шофьорът се оказа не чак толкова безнадежден случай: от „Фримънт“ той зави по Фолсъм Стрийт, измина няколко преки по нея и без да се двоуми, отби наляво по „Ембаркадеро“.
Отдясно беше заливът, видим от време на време в тесните пролуки между дългите пристани. Напред беше Койт Тауър — цилиндрична бетонна постройка, издигаща се право нагоре от зелената корона на Телеграф Хил.
Точно под кулата се намираше домът на Елис Хойл. Не можеше да го види оттук, защото бе скрит между другите сгради, осеяли нагъсто склона на хълма.
Тя насочи шофьора по „Ембаркадеро“ и после нагоре през лабиринта от стръмни и тесни улички. Сградите наистина бяха залепени една за друга, а тротоарите бяха символични.