Но то трябваше да си отиде като другите. В края на краищата беше „Джойбой“, а „Джойбой“ бе обречен да умре.
И все пак не се налагаше да го прави веднага. Можеше да поотложи кървавия край и междувременно да остави собствената си жажда да се засили. Беше се научил как да подклажда изгарящия го огън. В голямата стая имаше видеокамера, монтирана върху триножник. Убиецът влезе в стаята, извади касетата от камерата и я взе със себе си на излизане.
Успокояваше се, че часът на „Джойбой“ наближава.
37.
Утринното слънце разбуди Елис Хойл. Беше изгряло точно иззад остров Ейнджъл и светеше право в очите му.
Той вдигна ръка, за да си направи сянка и погледна към плаващата платформа. През прозореца на кухнята се виждаше запалена лампа. „Станала е“ — помисли си той. Не искаше да го вижда тук… само това не. Запали двигателя и бързо потегли.
Стивън Левист намери храната и водата няколко часа след като лудият беше излязъл.
Вече беше успял да изследва бетонната пещера, поне в тази нейна част, до която имаше достъп. Червената стоманена врата в основата на стената на нивото на пода и металната мрежа в края на моста горе не му позволяваха да проникне навън.
Някъде там, зад мрежата, имаше стълбище, което вероятно свършваше от другата страна на червената врата — беше съобразил, че трябва да е така. Единственият начин да се махне от това ниво беше с помощта на стълбата в шахтата. Тази шахта явно е била в миналото друго стълбище — сигурно доста стръмно — но някой беше премахнал стоманените му стъпала. Те стояха в неправилна купчина на дъното на шахтата, заедно с най-различни метални отпадъци. Друго почти нямаше.
По протежение на една от стените се виждаше грамадна плъзгаща се врата от типа на онези, които има по складовете, но тя беше здраво заварена. На тавана успоредно на моста беше закрепен въздухопровод с квадратно сечение. В него се виждаха скрити зад мрежа вентилационни отвори. Въздухопроводът се спускаше в шахтата.
Стивън Левист нямаше ни най-малка представа с какво предназначение е построена грамадната зала. Не можеше да има съмнение, че навремето е била използвана за някакви цели. Изглежда, маниакът я бе открил много след като останалата част от човечеството беше престанала да се интересува от нея.
След като намери храната и водата, Стивън Левист посвети още около един час на оглед, преди да се убеди, че е разгледал всичко по-интересно. „Сега е моментът да направя нещо“ — помисли си той. Докато все още имаше светлина, защото не искаше да го прави в тъмното. Не знаеше дали има някакъв шанс.
Но поне имаше идея.
38.
Когато Елис Хойл се върна в дома си под Койт Тауър и влезе в дневната, тя му се стори запусната и абсолютно чужда. Точно това беше една от причините, поради които напоследък не излизаше често. След като прекараше известно време — било то само няколко часа — навън, той започваше да гледа на живота си отстрани. И гледката не му правеше чест.
Не беше сигурен дали това е знак, че трябва да излиза по-често, или че е по-добре изобщо да спре да излиза. Тази сутрин този въпрос изглеждаше поставен по-остро от обичайното.
Той дръпна завесите и установи, че под ярката слънчева светлина жилището му изглежда още по-депресиращо. След малко се улови, че гледа през прозореца надолу към апартамента на Юниън Стрийт.
Някак лениво, без да влага някаква мисъл в това, той включи захранването на видеоскенера. След три дни, прекарани в безполезно сканиране, не очакваше точно този път да улови нещо съществено.
Мониторът-постепенно се събуди към живот. Докато наблюдаваше, на екрана се появи изкривен образ. Той влизаше и излизаше от синхронизация и на края се разпадна на разбягващи се вертикални линии.
Елис Хойл застана до издължената антена на скенера и провери накъде е насочена. Както можеше да се очаква, тя продължаваше да сочи право към апартамента на К. Хартмунд. Дистанционното управление беше в ръката му. Той лекичко чукна един от бутоните и антената се премести незабележимо за окото наляво. Образът изчезна. Скенерът беше направен да улавя най-силния по амплитуда сигнал в даден честотен обхват, да се самонастройва на тази честота и да филтрира останалите. Този най-силен сигнал обикновено идваше от посоката, в която бе насочена свръхчувствителната антена, така че и най-малкото отместване, дори да ставаше дума за части от градуса, го променяше. Той чукна друг бутон. Екранът оставаше празен.