Леката нестабилност говореше, че този път е снимано от ръка. фокусът бавно се променяше с намаляване на разстоянието.
Изведнъж картината подскочи и се заклати лудешки. Операторът явно бе извъртял камерата, без да го е грижа, че не е изключена. За миг в кадър попадна подът на паркинга, после се видя колело и броня на кола.
Изведнъж на екрана блесна оранжево кълбо. Сякаш някой бе запалил голям огън, някъде по границите на зрителното поле. Сиянието припламна още по-силно и по-ярко, като че ли огнените езици се бяха издигнали по-нависоко.
Камерата се завъртя — операторът я вдигаше до лицето си, поглеждайки в окуляра — и миг по-късно в центъра на кадъра се появи запален мъж. Пламъците се издигаха нагоре, стигайки до самия таван.
Елис Хойл различи, че мъжът е все още там, но вече паднал на колене, в центъра на огнената топка. Операторът насочи камерата към лицето на мъжа и го приближи в едър план. Устата се бе отворила в мълчалив писък, а напуканата кожа по лицето бавно почерняваше.
Образът се задържа пет или може би шест секунди. После отново се отдалечи в по-общ план. Камерата пак се извъртя и по движението Елис Хойл разбра, че снимащият се качва в кола. След малко картината се раздруса и заподскача, после се видя вътрешната страна на врата на кола и накрая краката на оператора, който потегли.
Скенерът престана да получава сигнал. Това беше краят.
Елис Хойл седна на пода, където бе оставил касетния видеодек.
Осъзна, че не е съвсем сигурен на какво точно е станал свидетел. От сутринта се чувстваше някак замаян и не съвсем на себе си. Беше изплашен и изнемощял. Имаше само един начин да се разбере.
Пренави касетата и я пусна. Очакваше да види няколко момента на празна лента преди да се появят ужасяващите кадри. Вместо това видя Кейт да духа свещите върху торта за рождения си ден.
Спомни си, че това беше двайсет и петият й рожден ден. Тогава бяха наели за една седмица къща край езерото Тахо, а той бе купил тортата, беше я изненадал и я бе заснел.
Купът, откъдето беше взел касетата, не беше с празни ленти, а с домашно видео.
Ето я сега на брега на езерото по къси панталонки и тениска, стъпила до глезени в кристалната вода и загледана в далечните планини от другата страна. После се обърна и го озари с усмивка.
Каква усмивка имаше, Боже мой!
Беше щастлива. Не… двамата бяха щастливи.
Изведнъж се появи картината от скенера, изтласквайки Кейт и Тахо от екрана. Моментът сега вече беше загубен завинаги, заместен от дебел мъж, комуто само след малко предстоеше да умре в адски мъки.
Елис Хойл се насили да гледа и да обръща внимание на дребните подробности.
Този път му направи впечатление, че колите в гаража са в по-голямата си част последни модели, а това означаваше, че сцената е заснета през последната или най-рано предпоследната година.
Табелките с номерата бяха тъмни и не наподобяваха калифорнийските, които бяха със сини букви на бял фон. Не можеше да различи нито един номер, но знаеше, че е снимано в друга част на Съединените щати.
Взря се в лицето на мъжа и обърна внимание на момента, когато той забеляза, че е сниман. Изражението му беше на безмълвна изненада. Липсваше каквото и да е било, което да подскаже, че познава онзи, който го снима.
Жертвата не познаваше убиеца. Качеството на видеообекта беше лошо. През последните години камкордерите значително бяха подобрили характеристиките си, но все още стояха много, много по-долу от професионалното оборудване.
Снимките не бяха направени с професионална камера.
Контрастът беше лош, осветлението нетърпимо — всъщност единствените светлини бяха онези, които човек би очаквал да намери в гаража на паркинг. И този огън… Заснет, той изглеждаше като изпепеляваща бяла топка. Детайлите се губеха, яркостта излизаше извън възможностите на камерата и лентата да се справят. Един професионален фотограф, подготвен за онова, което щеше да заснеме, би намерил начин да се представи по-добре.
Операторът беше аматьор.
Погледът в очите на умиращия…
Не, абсурдно бе да се помисли, че това е постановка. Ставаше дума за снимане на живо.
Елис Хойл отново се загледа в подскачащата картина, когато снимащият бе свалил камерата от очите си и я бе внесъл в колата.
В следващия миг на екрана се появи Кейт, стъпила в Тахо. Тя направи физиономия срещу камерата — Елис Хойл добре си спомняше този момент, — после се разсмя, захили се и накрая чертите й се отпуснаха в онова добре познато на Елис Хойл изражение на чиста беззаветна обич.
Остави касетофона включен и седна на ръба на леглото. Не искаше да гледа още веднъж как дебелият изгаря, не искаше да гледа дори Кейт. Но касетата се въртеше и тя продължаваше да оживява в угасващия следобед и му изглеждаше толкова далечна, като че ли ставаше дума за друг живот. По някакъв своеобразен начин тези кадри бяха също толкова тягостни като агонията на непознатия, но Елис Хойл не направи нищо, за да спре касетофона.