След малко разбра, че и не я вижда добре. В очите му беше започнала да се събира влага. След малко ги напълни. После прокапа. Остави сълзите да текат по бузите му. Беше му трудно да го понесе: Кейт и Тахо, рождения й ден, загубеното щастие, запуснатия вид на дома му, който го бе поразил сутринта, безсмислието на живота, ужаса, уловен от скенера… не беше в състояние да разграничи всичките тези неща.
Продължи да плаче.
„Защо да спирам — мислеше си той — какъв би бил смисълът?
Няма да ми навреди. А и кой би разбрал?“
Та нали беше сам в края на краищата.
Осветлението в бетонната пещера изгасна и на негово място се настани мрак, по-гъст и по-черен от всичко, което Стивън Левист бе виждал през краткия си живот.
След няколко минути свикна с него. Беше свършил с онова, което искаше да направи, така че сега му оставаше само да чака, а за целта нямаше нужда от светлина.
Много добре съзнаваше, че не е по силите му да надвие маниака. Нямаше никакво оръжие, а физическата му сила беше направо смехотворна. Но мислеше, че е намерил начин да остане жив поне още известно време… поне докато разполагаше с вода. Да остане жив и да се надява на чудо. Знаеше, че най-вероятно ще умре в това ужасно място. Но нито искаше да улеснява психопата, нито трябваше да умре точно сега.
IV
Убежище 10–12 май
39.
Елис Хойл изглеждаше ужасно: смачкан и мръсен.
„Победен“ — мина през ума на Лий Уейд.
— Май трябваше да позвъня, преди да дойда — каза той, застанал на прага на Тесла Стрийт 2600.
— Няма нищо — промърмори Елис Хойл. „Нима е плакал?“
Не изглеждаше от сантименталните. Но тези очи…
— Споменахте, че бихте могли да ми помогнете — обясни идването си Лий Уейд. — Да ми покажете как се осъществява контакт, помните ли?
— Разбира се — въздъхна Елис Хойл. — Радвам се, че дойдохте. Наистина би трябвало сам да видите как става.
— И той отстъпи назад, за да даде възможност на Уейд да влезе.
Слязоха по стълбището, изправиха се пред един от компютрите върху наредените в полукръг маси и Елис Хойл свали купчина книги и документация от един от столовете, като направи знак на Лий Уейд да седне. После влезе в кухнята, включи кафеварката, върна се, придърпа стол и за себе си, двамата седнаха рамо до рамо пред компютъра и той го включи.
От този момент нататък започнаха да стават разни неща, които се случваха прекалено бързо, за да може Лий Уейд да ги следи. Основното беше, че Елис Хойл говореше на компютъра, а той, изглежда, го разбираше, защото по екрана се стрелнаха няколко реда непонятен текст, после модемът издаде сигнал за набиране на номер, след това, изглежда, избра нещо и преди Лий Уейд да усети какво става, той видя, че са се включили към електронната система за обмен „Вербум“ — поне така твърдеше екранът. Едва сега съобрази, че е избран телефонният номер, който фигурираше на толкова много места в тефтерчетата на Траск.
— Това е панелът на централния бюлетин — разказваше Елис Хойл. — Тук човек може да се натъкне на какви ли не високопарни изблици и налудничави брътвежи… е, от време на време и на някоя непристойност. Има възможност да се търси по ключова дума — например може да се извика всяко съобщение, в което се споменава „Сърбия“ — но още е възможно да се сортират съществуващите съобщения по дата на постъпването или по автор, ако човек държи да прочете всичко, изпратено от дадено лице. Всъщност предоставени са средства за доста гъвкава обработка. Лий Уейд крадешком го погледна отстрани. Елис Хойл започваше да губи нещастния си външен вид. „Дай му компютър — помисли си Уейд — и това може дори да го съживи. Колкото и зле да се чувства.“
— Идвам тук един-два пъти седмично — продължаваше междувременно Елис Хойл, — за да видя какво се е натрупало.
Говореше, сякаш ставаше дума за някое място. Но Лий Уейд не виждаше никакво табло със съобщения. Седеше си на стола пред екрана на компютъра и доколкото можеше да разбере, не ставаше нищо особено.
Тогава Елис Хойл щракна няколко клавиша и на екрана се появиха думи, които се сляха в изречения и параграфи. Елис Хойл продължаваше да говори все по-енергично и по-възбудено.
— Това, което харесвам в бюлетините — разказваше той, — е чувството за общуване, което е особено подчертано при „Вербум“, усещането, че потъваш сред един народ, възможността да видиш кои са тези хора и как те се потапят в тази нова култура.