Аватар> Розите са червени, теменужките са сини.
Стома> Интересна реакция. Може би трябва да поговорим по този въпрос. Защо
не ми дадеш телефонния си номер?
Аватар> Дано изгниеш в ада.
— Малко сте груб — отбеляза Лий Уейд, който с интерес следеше „диалога“.
На екрана се изписа отговорът на „Стома“:
Стома> Винаги се радвам да осъществя контакт. Дай ми телефонния си номер и
ще можем да си поговорим.
Аватар> Ръкопляскали ли са ти някога?
Стома> Задаваш интересен въпрос. Бих искал да го обсъдим най-подробно. Защо
не ми дадеш телефонния си номер?
Аватар> Совата и Котката излезли в морето с чудесна граховозелена лодка.
Стома> Не съм сигурен, че те разбирам добре. Дай ми телефонния си номер и ще
си поговорим от сърце.
Аватар> Взели малко мед и повечко пари и ги увили в банкнота от пет фунта.
Стома> Убеден съм, че можем да обсъдим тази материя по-резултатно, ако си
поговорим по телефона. Дай ми номера си и аз ще ти позвъня.
Елис Хойл се изправи, без да откъсва поглед от екрана.
— Мозъкът му работи на една вълна — обади се Лий Уейд.
— Това не е човек — отговори Елис Хойл. — Това е бот: софтуерен робот. Чакал ме е да се включа, за да се свърже с мен. Кучият му син е написал бот само и само да се добере до телефонния ми номер.
— С каква цел?
На екрана се появиха думите:
Стома> Какво ще кажеш? Хайде да си поговорим. Дай ми телефонния си номер и
аз ще се свържа с теб.
Елис Хойл обясни:
— Онзи, който го е написал, иска да разбере кой съм аз. Иска да знае къде живея. Известно му е, че все някога ще се появя във „Вербум“, но не може да предвиди точно кога ще го направя и разбира се, няма намерение да виси там и да ме чака вечно. Затова сяда и написва бот, чиято единствена задача е да чака.
— Телефонния номер? — уточни Лий Уейд.
— Ще ви покажа нещо — каза Елис Хойл.
Беше лентата със сканираната от апартамента на К. Хартмунд картина, Елис Хойл я сложи във видеодека, но преди да я пусне, трябваше да обясни за видеоскенера, за идеята, заложена в него, и за принципа, на който работи.
Когато чу за скенера, Уейд направи два коментара:
— Това законно ли е? — попита той най-напред. После допълни: — Частните граждани винаги разполагат със страхотни играчки. Те и федералните агенти. Честно казано, и аз бих могъл да използвам тази дяволия с добри резултати.
После Елис Хойл пусна касетата. Когато свърши, Лий Уейд поиска да я върне и пусне отново.
— Доста правдоподобно — заключи той, когато я прегледа повторно.
— Не правдоподобно. Истинско.
— Е, това едва ли може да се каже със сигурност.
— Хайде сега, нали сам го видяхте.
— Нямате представа какви неща запечатват хората на лента. Та това може да е всичко. Какво толкова: първо виждам някакъв тип да върви към камерата, после камерата снима пода за известно време, след това се вдига пак и записва нещо, което гори. Всичко това може да е нагласено и няма как да се разбере. Сваля камерата, изтичва бързо, взема манекен и го запалва. Защо да не е станало по този начин?
— Но защо да си играе с тези неща?
— Понякога хората откачат, без да е ясно защо — обясни Уейд. — Повярвайте ми, знам го много добре.
— Тук няма никаква постановка — настоя Елис Хойл. — И онзи, който го е снимал, е толкова побъркан, че повече не може.
Но Лий Уейд още не беше убеден. Това накара Елис Хойл да му разкаже за „троянския кон“ — дори му описа принципа на действие, — за опита на „Стома“ отпреди няколко дни да проникне в компютъра му, за играта и за изводите, до които бе стигнал относно създателя й.
— Какво искате да кажете? — попита накрая Лий Уейд. — Мислите, че той е убил някого?
— Това е един задник с болен мозък — отсече Елис Хойл. — Ако е толкова извратен, колкото имам основания да вярвам, спокойно може да е ликвидирал Доналд Траск. Та колко убийци може да има във „Вербум“?
— Ние не сме уверени, че има дори и един — напомни Уейд.
— Казва се К. В. Хартмунд. Живее там долу, в полите на хълма, и мога да ви покажа мястото оттук.
През цялото време Елис Хойл не бе свалил погледа си от Лий Уейд, опитвайки се да си внуши, че човекът пред него е полицай и че той е онзи, който би следвало да лови престъпниците.
Накрая Уейд безпомощно разпери ръце.
— Добре тогава — въздъхна той. — Ще сляза долу и ще го проверя, окей? Това ще ви направи ли по-щастлив?
— Като начало.
— Не, повече нищо друго няма да последва.
Двамата отидоха до прозореца и Елис Хойл извади бинокъла си, за да покаже на Уейд апартамента. После му даде името и точния адрес.