Убиецът предпочиташе да гледа на ситуацията по друг начин: за него „Джойбой“ беше прибран на сигурно… до момента, в който щеше да му потрябва.
43.
Същата вечер Елис Хойл паркира „Датсун“-а на същото място, където се бе събудил преди дванайсет часа. Свали прозореца — нощният въздух беше чист и прохладен. Светлините на града се виждаха от другата страна на залива.
Беше дошъл тук, защото имаше несвършена работа — нещо, което трябваше да направи, преди животът му да може да продължи.
Известно време остана, както бе стоял снощи. Само наблюдаваше. Съвсем ясно виждаше плаващата платформа, където беше домът на Кейт, и неизгасеното осветление в кухнята. Седеше и гледаше, и знаеше, че тя трябва да е там.
Гледката на дома го караше да чувства мъчителна болка. Защото той олицетворяваше животът й без него. Елис Хойл съзнаваше, че с всеки изминал ден двамата се раздалечават, пътищата им се разделят, общите спомени и преживявания губят своята значимост и престават да ги свързват с едновремешната сила.
Ако това продължеше, изходът бе неизбежен: един ден те щяха да се погледнат през разстоянието, което бе се появило между тях, и щяха да осъзнаят, че са станали чужди един на друг. Губеше я бавно и безвъзвратно.
„Но тази нощ — каза си той — няма само да стоя и да гледам.“
Лампата в кухнята изгасна. Елис Хойл излезе от колата и се отправи към кея, после стъпи на дървения пристан за нейния дом.
Кейт Лейвин донесе последните чинии от вечерята, остави ги в умивалника и изгаси лампата.
После се върна в дневната, която сега се осветяваше само от няколкото цепеници в шведската камина в единия край на стаята.
Джон Регет застана зад нея. Хвана я през кръста, обърна я с лице към себе си и я целуна. Дълго и без да бърза.
Джон Регет. Тя се притискаше в него с цялото си тяло, а той я галеше отстрани, после прехвърли ръцете си на гърба й и бавно ги пъхна под блузата, докосвайки голата й кожа, ясно показвайки желанието си.
След бутилка и половина вино по време на вечерята тя чувстваше приятна разпуснатост, а може би и той.
Той се отдръпна малко, давайки й възможност да го погледне в лицето. Изражението върху него казваше: „Моментът дойде…“
„Е, добре — помисли си тя, — може и да е дошъл.“ Той се наведе, за да я целуне отново. Ръцете му пак се пъхнаха под блузката й и я погалиха по гърба. Големи ръце, топли и силни. Тя го целуна. Беше й хубаво, искаше това да се случи и беше готова за него. Тя прекъсна целувката и беше готова да го поведе към спалнята, когато се сети за плъзгащата се входна врата, която бе оставила отворена, за да даде възможност на нощния бриз да донесе малко прохлада.
Обърна се с намерение да отиде при вратата. И видя Елис. Стоеше отвън и надничаше през тясната пролука. Може би беше видял Джон и целувката им. Кейт не знаеше от колко време стои там. Тя пусна Джон, отдръпна се от него и се отправи към вратата, едновременно гневна, малко засрамена и доста загрижена — цял букет от емоции, появяващи се една след друга. Стигна до вратата и се изправи срещу него. Устните му се движеха, но не издаваха никакъв звук. Тялото му беше напрегнато и той едва забележимо трепереше, неуспешно опитвайки да свие отпуснатите си ръце в юмруци.
Сякаш някаква невидима сила вътре в него се опитваше да се изтръгне на свобода, а той я възпираше с последни сили.
Тя го погледна в лицето и разбра, че той не се опитваше да я задържи, а не знае как да я освободи.
Само очите му разкриваха тази истина. В тях имаше тревога и бяха пълни с болка.
— Не мога да понеса това — каза той, — не мога да го приема… то трябва да спре.
Първо й се стори, че и говори за онова, което тя си мислеше, че може да е видял — целувката, нея и Джон. Но дори това да беше част от чувствата, които го вълнуваха, тя осъзна, че става дума за нещо много по-дълбоко.
— Моля те — прошепна той. — Моля те.
— Ти не трябва да си тук — каза тя. Думите й прозвучаха по-остро, отколкото бе желала, и тя видя как той примижа, сякаш го бе ударила с тях. Никога по-рано не го беше виждала в това състояние — почти изгубил самообладание.
И никога преди той не я беше гледал по този начин. Тя просто физически усещаше как измъченият му поглед пронизва цялото й същество. В този момент Джон Регет се обади от другия край на стаята:
— Имаш ли нужда от помощ?
— Всичко е наред — отговори тя, без да го поглежда, защото… защото не можеше да откъсне поглед от Елис.
— Ако ти досажда…
— Не.
— Кой е този дръвник? — поинтересува се Елис Хойл, поглеждайки през рамото й. Изглежда, едва сега забеляза присъствието на Джон.