Едно време това беше квартал на италиански рибари, които всяка сутрин слизаха от хълма до лодките си. Улиците се провираха между схлупени къщурки. Но през последните трийсетина години старите къщи бяха отстъпили мястото си на модерни блокове — ниски правоъгълни сгради, икономично оползотворяващи всеки квадратен метър от заделената им площ.
Тесла Стрийт беше притихнала. И тя беше тясна, и тя беше непрекъснато задръстена от паркирали по нея коли. Роберта успокои шофьора, че трябва да я откара на не повече от половин пряка нагоре по улицата. Точно пред тях се издигаше Койт Тауър и сякаш се опитваше да достигне небето.
Плати и слезе пред входа на дома на Елис Хойл. Оттук гледката не беше особено впечатляваща: малко бунгало с гипсова мазилка. Решетки на прозорците. Спуснати щори… както обикновено.
Роберта изрови ключа от чантичката си и отключи предната врата. Беше от масивно твърдо дърво, дебела, излъскана до блясък — великолепна врата, първият белег, че онова, което се намира зад нея, не ще да е обикновено бунгало.
Тя влезе и затвори вратата зад себе си. Беше тъмно.
Запали осветлението. Веднага зад вратата, там където човек би очаквал да се озове в дневна, се простираше широк открит вътрешен балкон, дълъг колкото къщата. Право пред него имаше панорамен прозорец.
С вечно спуснати щори. Роберта тръгна надолу по стълбището от черно желязо, започващо в единия край на балкона. Къщата беше построена върху склона на Телеграф Хил. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-пълно се разкриваше долният етаж и спускайки се от нивото на улицата, човек навлизаше в основната жилищна част — ако, разбира се, онова, което Елис правеше тук, би могло да се нарече живеене.
Тя вече долавяше аромата на кафе, долитащ откъм основата на стълбището. Полумракът тук беше още по-плътен. Единственият източник на осветление бе бледото сияние на екрана на компютъра, осветяващ лицето на Елис Хойл, който се взираше в него, отпуснал ръце върху клавиатурата. Беше мъж над трийсетте, чорлав и с брада на два дни. Изглеждаше като човек, прекарал поредната безсънна нощ.
Той даже не вдигна поглед към нея. Нещо на онзи екран бе приковало вниманието му. Както обикновено.
Беше се сгушил в гнездото си. Тя просто не знаеше как иначе да го нарече. В отсрещния край на стаята, точно до високия френски прозорец — там, където всеки друг би сложил един-два дивана и няколко кресла, за да може от тях да се наслаждава на гледката — Елис Хойл бе наредил във формата на подкова шест бюра. В средата на празното пространство между тях бе поставен въртящ се стол.
Бюрата не бяха празни. Бяха отрупани с компютри или по-точно три компютъра с монитори, принтер, факс-апарат, копирна машина и най-различно електронно оборудване, което тя даже не знаеше как се нарича. Плюс купища книги, ръководства, справочници, натрупани толкова високо, че образуваха три стени, заградили между себе си Хойл. Гнезденце, какво друго. От другата страна на бюрата имаше полици и пак полици, отрупани с електронна техника, видеокамери, най-различни устройства, касетофонни декове, части и компоненти за всички тези неща.
Тя запали още няколко лампи. Очите му не се откъсваха от екрана. Сигурно беше разбрал, че е дошла, но продължаваше да гледа като хипнотизиран в монитора, захапал долната си устна.
Не е от най-общителните, мислеше си тя. И то меко казано. Опитваше се да се убеди, че това би трябвало до известна степен да я облекчава в работата й, защото с такъв като Елис Хойл не беше необходимо да си губи времето в празни приказки. Освен това той беше изключително умен. Човек би трябвало да се отнася към него с разбиране.
И все пак притесняваше я да бъде игнорирана по такъв начин. Два пъти седмично през последните шест месеца бе идвала тук, за да почиства къщата на този човек, да пере дрехите му, даже да му готви понякога й най-парадоксалното — бе я наела бившата му съпруга, която искаше да бъде сигурна, че е направила всичко, за да бъде животът му нормален.
Казваше си, че вече би трябвало да е свикнала със странностите му, но, от друга страна, чувстваше, че заслужава нещо повече. Влезе в кухнята, наля му чаша кафе, намери в кутията за хляб кифла с боровинково сладко и я сложи на чинийка. После сложи кафето и чинийката на поднос и го остави пред ниската купчина книги, непосредствено до лакътя му.
Пръстите му ловко скачаха по клавишите.
Готвеше се да се върне в кухнята, когато забеляза тънка светла ивица под една от завесите на прозорците. Изненада се, без сама да знае защо — толкова умилителен беше този едва забележим проблясък в тъмната стая.