— Аз ли съм дръвникът? А теб кой те покани тук?
Само това не! Тя се изплаши, промъкна се през пролуката на вратата, направи една крачка към Елис, сложи ръце на гърдите му, нежно го избута няколко крачки назад и прошепна:
— Моля те, без сцени, не ме карай да се чувствам неудобно. Не познаваше Джон толкова добре и нямаше представа как би реагирал той на молбите й. Но сега с изумление установи, че Елис, нейният Елис, е войнствено настроен.
Тя заговори бързо:
— Ела с мен, ще поговорим тук — и го поведе назад към кея, после се сети, обърна се и каза: — Изчакай ме, нали?
Джон бе дошъл при вратата. Елис я последва до кея.
— Елис — обърна се тя към него, — какво означава всичко това?
— Разбрах, че не мога да му позволя да стане — отговори той с нещастен вид. — Имам предвид края… това не бива да става.
— Но то вече е станало, Елис. Всичко е свършено.
Но той непреклонно поклати глава.
— Не може да бъде.
— Елис, моля те…
— Не може да е свършило — обясни той, — защото аз не го чувствам така.
Тя усещаше как нощта се спуска над тях и ги обгръща.
— Какво каза?
— Говоря за нас двамата, за това как трябва да бъдат нещата.
— Елис…
— Аз съм едно нищо в това състояние… Имам нужда от теб, така и не успях да разбера онова, което се случи, а и ти знаеш, че никога не сме се разделяли, така че аз просто не успях да го осъзная. Но важното е, че се нуждая от теб.
Тя докосна лицето му. Един-единствен жест, едно едва доловимо докосване по бузата и той се отпусна. Напрежението в него се стопи. Тревогата му изчезна. Остана само нещастието.
— Обичам те — прошепна той.
Зад гърба й се разнесоха стъпки. Приближаваха. Сигурно бе Джон.
— Ох, дявол да го вземе — изпъшка тя.
— Наистина — каза Елис. — Обичам те и се нуждая от теб.
— Имаше толкова много възможности да ми го кажеш тогава, когато би могло да означава нещо.
Съжали, че го е казала. Макар да говореше истината, искаше й се да я бе премълчала.
Изражението му се промени — изражение на мъка и изненада — сякаш го бе ударила.
— Сега трябва да си вървиш — каза му тя.
Той кимна , погледна Джон и победен си тръгна.
Джонатан Регет стоеше зад гърба й. Тя остана, наблюдавайки Елис да отива при колата си, да сяда, да запалва двигателя да се изтегля на заден ход и — точно когато си мислеше, че колата ще изчезне в нощта — той спря на няколко крачки от нея.
Погледна я през прозореца — личеше си, че е обиден и наранен — после натисна педала на газта и си замина.
Джон застана до нея и сложи ръка през раменете й.
И странно, това изведнъж й се стори необичайно.
Тя стоеше загледана в смаляващите се стопове на „Датсун“-а.
— Не е нужно да ми казваш — проговори той. — Трябва да е бившият ти мъж… Елис ли беше?
Беше споменавала за него няколко пъти пред Джон и дори бе разказала с няколко думи за брака и живота им.
— Да, той беше.
— Видя ми се малко възбуден.
Думите я накараха да се усмихне — тайна усмивка в тъмнината, която Джон не можеше да види.
— Такъв е в най-добрата си форма — отговори тя.
— Кой или какво е „аватар“?
„А, табелата на колата“ — досети се тя.
— Това е той, това е Елис, компютърният му псевдоним — обясни тя.
— Платени табели — каза той. — Обожавам ги, чудесни са.
— Мисля, че не разбираш — обади се тя. — Аз му ги купих… той никога не би помислил сам да го направи. — Без сама да знае защо, тя почувства нужда да го защити, не искаше някой да остане с погрешно впечатление за него. — Той е изключителен човек — поясни тя.
— Щом казваш.
Но усмивката на лицето му беше изкуствена… а може би насмешлива, забеляза тя. Той се опита да я върне.
— Не — спря го тя.
— Защо?
— Може би някой друг път.
— Нима това можа да те разубеди? — попита той насмешливо.
— Искам да остана сама — каза тя. Топлината в гласа й беше изчезнала.
Стана й неприятно да го види откъм тази му страна. Усещаше, че ако не си тръгне веднага, тя скоро ще престане да го харесва изобщо. Бързо и безвъзратно. Изглежда, и той го почувства.
— Ясно, щом така стоят нещата… Не е необходимо да ми го нарисуваш, за да разбера…
И си тръгна по кея към входа за сектор три и своята яхта. Преди да се отдалечи прекалено много, се обърна и извика:
— Ще ти се обадя.
Но тя не го чу. Гледаше към „Датсун“-а, който спря за малко на изхода за магистралата и миг по-късно се стопи сред потока коли. На път за дома. Тя не се върна на платформата веднага. Остана на кея, опитвайки се да осмисли случилото се през последните няколко минути. Когато накрая се прибра и запали лампите, почувства се сякаш изправена пред стена, сякаш нещо се бе променило и никога вече нямаше да бъде старото. Изми чиниите, унищожавайки последното веществено свидетелство от вечерята и цялата тази нощ. След това си легна, без да се съблича. Остана да лежи, без да затваря очи, опитвайки да се отърве от усещането, че е в чужд дом и чужд живот. „И какво сега?“ — мина през ума й.