Няколко минути след полунощ тя стана. Грабна чантичката и ключовете за колата си, облече сако и бързо излезе.
44.
Джулия Чуа продължаваше да си мисли за своя наемател. Днес следобед Коруин Стърмър се бе появил за около минута и половина и веднага си бе тръгнал — поредното светкавично посещение на мястото, където се водеше, че уж живее.
Това бе станало преди десет часа. Но тя все още чувстваше присъствието му… не толкова физически, колкото заради въпросите, които то поставяше. И отговорите на тези въпроси бяха точно под нея, в сутеренния апартамент — сигурна беше в това. Знаеше, че сега би била там, ако знаеше как да го направи. Но онзи катинар на вратата…
И тогава си спомни. Имаше начин.
45.
Кейт намери място за „Миата“-та от другата страна на улицата срещу номер 2600 на Тесла Стрийт и се отправи към къщата. Чувстваше се като натрапник, докато използваше ключа си, за да влезе. От друга страна, не можеше да си представи, че ще позвъни като чужд човек. Влезе и отиде в края на площадката в горния край на стълбите.
Долу в тъмното светеха екраните на три монитора, включително онзи, който бе свързан с видеоскенера. Но Елис не стоеше пред нито един от тях. Беше застанал до прозореца и без да помръдва, гледаше в тъмнината. За момент си помисли, че той я игнорира.
— Елис — тихичко се обади тя.
Но по начина, по който той се извърна, разбра, че го е стреснала и че той изобщо не я е чул да влиза.
— Кейт!
Тя слезе по стълбите и спря на няколко крачки от него, от другата страна на масите, върху които бяха подредени компютрите. Гледаше го и не можеше да свали поглед от лицето му.
— Извини ме — каза накрая той, — бях… и аз не знам къде. Няма да се повтори.
— Не се извинявай.
— Този път се издъних истински, а? — попита той.
— Не — поправи го тя. — Направи го чудесно. Думите й, изглежда, го изненадаха.
— Мислех, че си дошла да ме направиш на нищо.
— Това можех да сторя и по телефона.
— Тогава защо? — в гласа му прозвуча надежда.
Тя заобиколи разделящите ги маси и се приближи достатъчно, за да вижда очите му, макар да бяха скрити в тъмното.
— Исках да послушам още малко — обясни тя. — Като например да науча колко нещастен си бил без мен.
— Няма да ни стигне времето. Дори не бих могъл да започна да разказвам.
Тя вдигна двете си ръце и го прегърна през врата. — Да опитаме все пак.
— Животът ми беше нищо — започна той. — Досега не бях осъзнавал колко много неща съм правил само заради теб и колко много основания си ми давала ден след ден да го правя. Когато ме напусна, продължих да живея по инерция, но това изобщо не беше същото… беше абсолютно безсмислено и никому ненужно…
Той спря, защото бе сложила пръсти върху устните му.
— После — каза тя и го целуна.
И в този момент пейджърът в чантичката й иззвъня.
Убиецът се пресегна през масата, за да провери съобщението. Пейджърът му беше копие на този на „Зиги“ — идеята бе подобна на препрограмирането на мобифон, но по-проста — така че получаваше съобщенията едновременно с нея.
Индикацията казваше:
Провери секретаря
В студиото имаше компютър, чието единствено предназначение бе да получава и записва всички обаждания по телефона. Това по същество представляваше цифров телефонен секретар. Обаждащите се можеха да въведат допълнителен код след основния номер, с който инструктираха програмата да информира Кейт чрез нейния пейджър, че е получено спешно съобщение.
Машината беше постоянно свързана към локалната мрежа на студиото. Убиецът вече беше установил контрол над нея.
Той бързо се пресегна към телефона, набра номера и въведе нейната парола.
Компютърът възпроизведе полученото съобщение. Чу се женски глас:
„Кейт, обажда се Сенди Уейл. Няма да повярваш на ушите си…“
Кейт остави слушалката.
— Какво? — попита я той. — Нищо особено.
— Хайде сега, сякаш не познавам това изражение.
— В Белиз имат проблеми. Синтия току-що е била приета по спешност в болница, Сенди казва, че водачът бил пияница, който не би могъл да открие дори улична котка, да не говорим за ягуар, така че там цари паника, която се разраства…
— Тогава трябва да отидеш при тях — заключи той. — И то веднага.