Елис Хойл се хвана да прегледа касетата, на която бе записал картината, сканирана от монитора в апартамента на Кристиян Хартмунд, показваща огнената топка в гаража на паркинга.
Беше отделил на това няколко минути снощи, докато все още бе сам. Надявал се бе да види някои подробности, останали незабелязани при първото преглеждане.
Задачата беше депресираща и неприятна — той мразеше проклетата касета! — но си помисли, че сега сутринта, на дневна светлина и след като междувременно се бяха случили толкова много неща, тя ще се окаже малко по-поносима.
Пусна я на каданс, стигна до края, върна я в началото и отново я прегледа крайно внимателно.
Реши, че се налага да я разгледа кадър по кадър. В стаята беше прекалено светло и отраженията в екрана му пречеха.
Но на мисис Хъджинс и внук й това, изглежда, им допадаше. „Всъщност кой не обича топлото слънце? — помисли си той. — Макар че понякога пречи.“
Горе, до стълбищната площадка, имаше стая, някога използвана като гараж. Беше пристройка към къщата.
Когато двамата с Кейт купиха имота, той нае строителен предприемач, нареди му да я превърне в офис, след което тя стана работното му място. Беше я използвал години, дори след като тя го бе напуснала. Чак след като разводът влезе в сила, той се захвана лека-полека да се разпростира долу и то не толкова с намерение да използва по-голямата площ, колкото да направи дома си да изглежда малко по-обитаем и не така пуст.
Изключи един от компютрите — „Pentium“-а. Той имаше видеобластер — платка, позволяваща редактиране на видеообекти.
Не беше работил тук от седмици. Стаята бе празна, с изключение на едно бюро и стол. Това му бе предостатъчно. Сложи компютъра на бюрото, слезе обратно долу за видеодека и касетата, после направи трета разходка за цветния монитор.
Каза на мисис Хъджинс, че ще остане там горе за известно време. Качи се обратно и се готвеше да излезе през вратата, когато Дейвид извика и го попита за „Вербум“ — как да влезе там и какво да прави.
Елис Хойл никак не обичаше да бъде отвличан от задачите, които сам си поставяше. Мислите му вече се въртяха само около касетата и онова, което смяташе да прави с нея. Все пак се върна в края на площадката, все така държейки монитора.
Дейвид бе седнал пред компютъра, който трябваше да използва — онзи, който сам Елис Хойл използваше, когато се включеше в системата. Слава Богу, имаше лесен начин да направи необходимото.
С ясен и висок глас той изрече:
— „Ком. Вербум. Връзка.“
Свързаният с компютъра модем запя мелодията на номера.
— Аз съм написал скрипт-програмата. Тя прави всичко необходимо автоматично — обясни той на Дейвид.
Номерът се обади още на първото позвъняване. Модемът изписука.
Миг по-късно писукането спря. Системата прие подадената й парола и приветства „Аватар“.
— Включен си — обясни Елис Хойл на момчето. — Днес ще си „Аватар“, така че се дръж на ниво, не ме излагай и не прави нищо, което аз не бих направил. Ако имаш въпроси, просто почукай. — Той влезе в стаята и затръшна вратата с крак.
53.
Компютърът на Кристиян Хартмунд издаде протяжен звън. Това беше алармен сигнал. Той бързо отиде при бюрото, на което стоеше машината, и видя, че „Аватар“ се е включил във „Вербум“.
Убиецът най-сетне беше научил някои неща за „Аватар“. Не кой знае какво, но три факта бяха от значение. „Аватар“ живееше сам и беше самотен човек. „Аватар“ водеше уединен живот в къща на по-малко от половин миля от него.
„Аватар“ стоеше в този момент пред клавиатурата.
Елис Хойл свърза кабелите, които трябваше да му дадат възможност да прехвърли видеоклипа с огнената смърт на онзи паркинг в компютъра. После изгаси осветлението. Светлината от екрана му бе напълно достатъчна.
Беше му добре в мрака и тишината. Това беше правилната обстановка, предразполагаща към работа. Не, това бе единствената обстановка, позволяваща нещо да се свърши.
Пусна видеокасетата. За пореден път прегледа ужасната сцена, започваща с приближаването на нищо неподозиращата жертва през гаража и последвалата огнена топка. Видеобластерът поемаше сигнала, преобразуваше го в цифрова форма и го записваше на твърдия диск на компютъра. Елис Хойл пусна клипа още веднъж, този път не от видеодека, а от диска. Нагласи скоростта на възпроизвеждане на кадър в секунда. При тази скорост зрението възприемаше поредицата не като филм, а като последователност от диапозитиви с малки разлики между тях.
Целият клип се състоеше от 1372 кадъра. Всеки кадър представляваше застинал момент, откраднат от времето и запазен като комбинация от светлина и цветове — „пиксели“ на компютърен език, — подредени в правилни редици и колони.