58.
— Какво искаш? — попита го Кейт. Беше я отнесъл до стаята със запасите от храна и я бе поставил в седнало положение до газовите бутилки, тубите с вода и консервите.
— Не е необходимо да знаеш какво искам — отговори Джон Регет. — Защото аз ще го получа, независимо от всичко. А ти не можеш да промениш нищо.
И той се наведе над лицето й. Ако можеше, тя би се отдръпнала, но все още беше вързана и неспособна да помръдне. Усещаше топлия му дъх, примесен със застоялия въздух в малката подземна стаичка.
Очите му я гледаха, без да примигват.
— Свършена си — каза той. — Нищо, че още дишаш, това е без значение. Можеш да започнеш да броиш минутите, които ти остават. Можеш да броиш ударите на сърцето си. Всичко е свършено… мъртва си.
Тя разбра, че той говори сериозно, и това я изплаши. И страхът й сигурно бе проличал, защото той се усмихна злорадо, отдръпна се, посочи с ръка и поясни:
— Ето… това е нещото, което търся. Неподправената истина. Колко често ни се удава възможност да надникнем в очите на жена, която съзнава, че изтичат последните й мигове?
Тя се опита да се овладее и да го лиши от онова, което му доставяше удоволствие.
Но той беше прав — тя просто не можеше да го направи. Беше изплашена, това си личеше, и той жадно попиваше страха й.
— Бих искал да ти кажа, че много внимателно обмислих как трябва да станат нещата — продължи той. Искаше да каже „как точно да те убия“. — В началото мислех да бъде бавно и лесно. Имам тук генератор от двайсет конски сили. — И той кимна към съседната стая, откъдето се чуваше равномерното му бучене. — Да кажем, бих могъл вместо да изхвърлям отработените газове навън, да ги вкарам в тази стая. Казват, че било като заспиване. Не бих имал нищо против — искам да кажа, не бих възразил да умреш по лесния начин, защото… дявол да го вземе, харесваш ми. Не обичам да причинявам болка, единствено ме интересува начинът, по който се възприема фактът на предстоящата смърт. Помисли сама: непредотвратимото наближава, ти няма какво да направиш, но то още не се е случило. Усещаш, че ти се приспива, бориш се с дрямката, защото знаеш, че затвориш ли очи, това ще е завинаги. Би било доста забавно да се наблюдава. Истинско научно изследване. Изпълнено с психологизъм… Е, може би прекалено тънко като замисъл. Отсъства драматичният момент, нали ме разбираш? Добре, казах си тогава, щом няма да е бавно и лесно, защо да не е бързо и гадно?
Той вдигна ръце в позата, в която се държи механична резачка, наведе се плътно до нея и забръмча с устни, имитирайки двигател. Тя трепна дори от това. Ужаси я самата мисъл.
— Не, не се безпокой — продължи той, — отхвърлих и тази идея. Усещах се способен на нещо по-оригинално… Както и да е, мислих по въпроса дълго. И когато измислих начина…
Всъщност ти сама ще видиш.
Елис Хойл знаеше какво трябва да направи. Разбираше също, че ако се провали — а вероятността това да се случи бе голяма, — той и Кейт ще бъдат мъртви още преди залез слънце. Значи полицията трябваше да знае какво става.
Само че не веднага. Използвайки телефона в дома на Кейт, той се свърза с телефонния секретар на студиото. Остави дълго съобщение за Лий Уейд, разказвайки му какво се бе случило с Кейт, какво бе научил сам, какво подозираше и какво смяташе да направи. Съпроводи съобщението с команда до компютъра да бъде изпратено до получателя след деветдесет минути. За час и половина всичко трябваше да е свършило… по какъвто и да било начин.
После отиде до кърмата на платформата — там, където бе изтеглен каякът. Спусна го във водата, слезе в него,
оттласна се от борда и загреба през залива към острова право пред себе си.
Гребеше, напрягайки сили. Вдясно от него оставаше бреговата линия на Соусалито — град, покатерил се по крайбрежните хълмове. Над тях се стелеше мъгла, която се прокрадваше до билото, поспираше там за малко и се спускаше по склоновете им.
Усети умора, но продължи, без да спира, мислейки за следобедите, прекарани заедно с Кейт в морето, и как се бе научил да блокира умората, за да издържа на темпото. Опита го и сега. Не след дълго мина през стеснението на входа на залива. Островът беше съвсем наблизо. Соусалито вече беше почти скрит под мъглата, която бавно се насочваше към него.
Погледна към Голдън Гейт. Откъм океана нахлуваше плътна стена сива мъгла и вече бе погълнала почти целия мост с изключение на върховете на стоманените кули от двете му страни. Сега вече виждаше любимото си място на целия остров: камениста плажна ивица в южния му край, където прибоят се разбиваше на пяна на петдесетина метра от брега.