Той сложи един от кабелите в дясната й ръка, така че да го хване за гумената изолация на около педя от плоската кабелна обувка. Вдигна другия кабел и докосна накрайниците им. Нищо. Не бяха свързани.
Върна се при компютъра, чукна няколко клавиша — тя чу звука на някакво прещракване в съседната стая, където генераторът равномерно бръмчеше — и се обърна с лице към нея.
— Но когато попадне на магическото число… — Той поднесе края на кабела, който държеше, към другия в ръката й.
Изпращя огромна бяла искра и лампите примигнаха в мига, в който изводите се докоснаха.
Тя усети, че сърцето й спира и неуверено забива отново, когато той дръпна своя кабел и се върна при клавиатурата.
— Моментът ще дойде — каза той. Нови няколко чуквания по клавишите. След това се върна, удари краищата на кабелите един в друг — нищо! — и поясни: — Но не знаем кога точно. — Усмихваше се, явно доволен от себе си. — Програмата опитва 140 комбинации в секунда, при това всеки път различна. Осем хиляди и четиристотин в минута или малко над половин милион за час, значи й трябва малко под два часа, за да изпробва всяка комбинация в зададения интервал.
Той хвърли кабела на земята, излезе от стаята за малко, върна се и се изправи зад нея. Можеше да го види на единия екран.
Държеше голяма ролка изолирбанд. Вдигна кабела, който преди малко бе хвърлил и го сложи върху голото, току-що избръснато петно от лявата страна на главата й.
Кабелната обувка беше още топла — не, гореща — от прескочилата искра.
После пристегна кабела.
— Разбираш ли, налага се контролът да не бъде в мои ръце, защото ако ти си мислиш, че аз решавам кога да го направя, никога няма да си сто процента сигурна, че това ще се случи. Тази мъничка въпросителна в съзнанието ти, тази надежда, че аз мога да размисля, да получа сърдечен удар или някаква подобна дивотия — това отравя всичко.
Дръпна от ръката й втория кабел и го закрепи за голото петно от другата страна на главата й.
— Всъщност аз дори няма да бъда тук, защото не бих допуснал тази мисъл да те разсейва.
Той извади иззад компютъра CD-плейър и компакт-диск в пластмасова кутия. Сложи диска в плейъра.
— Обичаш класическа музика, нали така? — осведоми се той. Прочете текста върху кутията. — Моцарт, концерти за пиано номера девет и седемнайсет. Обща продължителност малко над час. Ако чуеш края на последната част, значи си временен победител над вероятността.
Обърна се и въведе нещо през клавиатурата. Колона шестцифрени числа запълзя нагоре по екрана, по-бързо отколкото тя можеше да ги прочете.
— Ето, започнахме.
— Моля те, не прави това — проговори тя. Мразеше да се моли някому, но сега беше готова да направи всичко.
— Нещата вече са извън моя контрол — каза й той. — Не си прави труда да крещиш. Няма да мога да те чуя.
После натисна бутона на плейъра.
Разнесе се тиха музика, първо на цигулка, след това се намеси и пианото.
— Bon voyage — завърши той, излезе от стаята и затвори вратата.
59.
Елис Хойл се качваше по каменистия бряг. Намираше се в основата на покритата с висока трева издължена като шпора извив ка на острова, подобна на опашката на запетайка. Продълговатата гърбица на ниския хълм бе широка не повече от двеста метра и бе прищипана отстрани от две тесни плажни ивици. Вече не виждаше морето, защото мъглата бе прекалено гъста. Но бе идвал тук много пъти. Съзнанието му допълваше онова, което очите не виждаха.
Знаеше, че се намира малко под мястото, което го интересуваше. Въпросното място беше в полите на големия хълм. Така че продължи да се изкачва още една-две минути, придвижвайки се към вътрешността на острова.
Скоро излезе на широка, равна, правоъгълна бетонна площадка — покривът на старата ракетна база.
Мина през нея и стъпи на малко издигнатия стоманен диск, разположен в центъра й. Дискът беше около метър и представляваше капак на люк, закрепен на масивни панти от едната страна.
В бетонната площадка се виждаха шест такива диска, подредени в права линия към края на правоъгълника. Той клекна на едно коляно, за да разгледа първия. Беше заварен за рамката — шевът се виждаше съвсем ясно.
После огледа и останалите дискове един по един. Всички бяха заварени. Беше очаквал, че ще е така — входът не би могъл да е толкова лесен. Но съществуваше, той бе сигурен в това.
Първата мисъл в главата й бе как да избяга.
Креслото я държеше здраво — тя едва можеше да помръдне тяло, — но мозъкът й трескаво търсеше някакъв шанс за спасение.
Някакво ъгълче на съзнанието й следеше монитора на компютъра и колонката числа върху него, маршируващи към комбинацията, която щеше да я убие. Числата се стрелкаха с отчайваща скорост.