Друга част от нея възприемаше залепените за главата й кабели. Те се притискаха върху черепа й с огромна сила. Знаеше, че това е игра на въображението, защото той само ги бе фиксирал върху кожата й, но въпреки това кабелните обувки сякаш пробиваха мозъка й. Цялото й същество желаеше да ги откъсне от там. Но лентите я приковаваха за креслото и също като че ли се забиваха в кожата й. Мозъкът й искаше да избяга от гонещите се по екрана на монитора числа и започваше да се парализира от страх. Не искаше да умре по този начин. Изобщо не искаше да умира.
Музиката минаваше някак покрай съзнанието й. Обожаваше Моцарт, а тези концерти бяха измежду любимите й, но в този момент в главата й нямаше място за музика. Но тя продължаваше да се разнася около нея.
Почти точно над нея, от другата страна на масивния железобетонен таван, Елис Хойл стоеше застинал в студената мъгла.
Вече бе обиколил целия периметър на площадката в търсене на вход, но не бе намерил нищо.
Веднъж, преди много години, беше посетил малкия музей към туристическия комплекс в северния край на острова. Беше видял снимка на ракетната батарея от средата на 50-те години, когато тя все още се използваше. Беше убеден, че става дума за това място.
Дисковете в бетонната плоча защитаваха силозите на шест ракети. Самите ракети стояха на хидравлични площадки, които се прибираха в укрепено подземно укритие за зареждане и сервиз. Самите ракети се транспортираха под земята през товарна рампа — знаеше това, защото бе намерил рампата преди няколко минути. Беше вкопана в земята покрай едната страна на площадката и от нея тръгваше вече полуразрушен път, свързващ я със сервизното шосе, опасващо острова.
Но входът на рампата за подземното убежище беше затрупан от свлякла се пръст.
Трябваше да има друг вход. Реши да мине още веднъж по периметъра, този път откъм външната му страна, и да потърси нещо, убягнало му при първия оглед. Мъглата заглушаваше стъпките му и го скриваше.
Късното следобедно слънце представляваше само слабо аморфно сияние на запад. Той тръгна, внимавайки да не изпуска края на площадката от поглед, за да не се загуби. Това място бе усамотено по всяко време, а при мъгла вселената се бе свила в сфера, обхващаща само няколко педи около него. Започваше да вярва, че е сам на този свят.
Но не беше сам: Кейт бе тук, някъде съвсем наблизо, а също и нейният похитител. Затова продължи да обикаля.
Долу, под повърхността, тя гледаше собственото си лице на единия от свързаните с кемкордерите монитори.
До този момент не бе обърнала особено внимание на това как изглежда — видът й нямаше значение, той определено не я представяше откъм най-добрата светлина и в никакъв случай не бе онова, върху което би искала да размишлява в момент като този. Но без да го иска, неочаквано установи, че се е загледала в лицето си на екрана, който я показваше в едър план. Изглеждаше подивяла от ужас и отчаяние. Изведнъж осъзна колко странно е чувството да наблюдаваш така разголени емоциите си.
Господи, тази камера сякаш проникваше до дъното на душата и.
А колонката числа на екрана на компютъра продължаваше да се носи стремглаво нагоре.
И музиката продължаваше да свири — втората част на концерт номер седемнайсет, отбеляза подсъзнанието й, точно както би сторило, ако бе погледнала към часовника. Бяха изтекли към четиридесет и пет минути.
Страхът и безутешността й бяха безмилостно изложени на показ.
И всичко това се записва на касета, напомни си тя, и той ще я наблюдава когато си пожелае, а на всичко отгоре получава онова, което очаква. И тогава се сети, че той сигурно я наблюдава и в този момент. Естествено. Когато бе излязъл от стаята, тя бе забравила за него, ангажирана единствено от колонката числа, камерите, терминалите и безликата смърт, която можеше да я споходи безмилостно всеки миг. Но той едва ли имаше някаква особено важна работа точно сега.
И едва ли би искал да изпусне този момент. И мисълта, че е наблюдавана, че тя утолява перверзния му глад и че й предстои да го прави безброй пъти отсега нататък, по някакъв необясним начин й помогна да се овладее.
Тя усети да я обхваща странно спокойствие. Отпусна се. Заслуша се в Моцарт: беше един тих пасаж, в който пианото постепенно отстъпваше на заден план, изпълвайки мотива, изпълняван от цигулките, с някакво скрито съдържание. Сети се колко много харесваше тази част. Позволи на музиката да проникне в нея и да я изпълни. Чудесна, великолепна музика.