Страхът напусна лицето й. „Жената на екрана може й да изглежда измъчена — помисли тя, — но вече не и ужасена.“
Осъзна, че не е в състояние да повлияе на момента на смъртта — той така или иначе щеше да настъпи, — но поне може да го направи свой.
„Спокойствие — каза си тя. — Отпусни се.“
Погледна право в камерата. И се усмихна.
Убиецът видя настъпилата в нея промяна. Седеше пред телевизор в стаичката за припаси и наблюдаваше картината, подавана от кемкордерите. Разполагаше с възможност да се превключва от единия на другия и по-късно щеше внимателно да прегледа и двата записа, но сега предпочиташе едрия план. Какво изискано изживяване! Уникален материал. Щеше да наблюдава тези кадри години наред, защото те просто не можеха да остареят и да му омръзнат.
„Не обичам да причинявам болка“, беше й казал и в определен смисъл това беше истина. Болката, физическото усещане, с което тя бе свързана, не го вълнуваше. Беше толкова лесно да бъде причинена някому — евтино удоволствие, достъпно за мнозина.
Но имаше и друг вид болка — агонията на разсъдъка. За да се издигнеш на това ниво, беше необходимо да се потрудиш, трябваше да проявиш изобретателност, но съумееш ли да го постигнеш, тогава за жертвата усещането беше точно толкова разтърсващо и мъчително, колкото би бил завъртян в корема й нож.
Вече над половин час той седеше тук и наблюдаваше ужаса, изписан на лицето й, толкова истински, сякаш бе възможно да бъде докоснат, и беше започнал да си мисли, че този път наистина е постигнал желаното съвършенство и че трудно би могъл да получи нещо по-добро. Никакви задръжки, никаква преструвка, нищо скрито.
И в следващия миг нещо в нея се промени. Видя го с очите си. Камерата улавяше всичко и точно както само преди секунда бе показвала страха й, сега показваше приемането на неизбежното. Не можеше да повярва, че това е възможно.
Жената в другата стая съзнателно прекъсваше връзката си със света. Но тя ще развали всичко! Той чак се изплаши.
На лицето й бе изписано душевно умиротворение. Тя се бе предала, но не беше победена.
— Не, няма да направиш това! — каза той и в следващия миг осъзна, че го бе изкрещял.
Сега тя гледаше право в камерата. Погледът й го пронизваше, макар да ги разделяха камера и екран. Й колкото и да му бе неприятно, той не можеше да отмести своя , поглед.
Изражението й беше спокойно, някак сдържано и почти лишено от емоции.
„Смазана е“ — мина през ума му.
И тогава тя се усмихна. Тънка усмивка, измъчена, но естествена. Истинска. Не беше предназначена за него — правеше го за самата себе си, сякаш знаеше някаква тайна, която никога не би разкрила нито пред него, нито пред камерите му, като че ли ставаше дума за нещо, което бе решила да отнесе в гроба си. После затвори очи и отпусна глава на облегалката на креслото.
Чакаше да умре. Той скочи на крака бесен от гняв. Каза си, че трябва да отиде при нея и да смачка тази тайнствена усмивка.
Да върне ужаса в очите й. Спря се.
Осъзна, че е бил на ръба да загуби контрол над себе си, да позволи на гнева да го завладее, и това никак не му хареса. Беше нетипично за него — нали той бе човек, способен да запази способността си за трезва преценка дори в най-тежкия миг.
Не можеше да й позволи да му стори това. Би могъл да опита да я изплаши, да разбие на парчета това спокойствие. Но бе толкова лесно да постъпи по този начин, когато пожелае и с когото поиска. А днес се бе надявал да получи чиста доза неподправен подсъзнателен ужас. Беше го постигнал за малко, после чувството безвъзвратно беше изчезнало.
Вече не искаше да я гледа в очите. Онова, което бе видял там, не му беше приятно. Не му харесваше и начинът, по който тя се бе променила. Достатъчно разочароващо бе, че щеше да остане записано на касетата. Не беше необходимо да го изтърпява и лично. Погледна часовника си и видя, че е минал близо час, откакто я бе завързал в креслото. Числото всеки миг можеше да се появи на екрана — всяка изтекла секунда я приближаваше по-близко до смъртта.
„Свършена си — помисли си той, — Оценявам последното ти усилие, но беше напразно.“
Време беше да тръгва. Защото разполагаше с още един кандидат, който му бе под ръка. И имаше повече от достатъчно време още един да умре както трябва тази нощ. Телевизорът показваше, че изражението й не се бе променило. Тя седеше, затворила очи, все така с отметната назад глава, дишането й бе равно и дълбоко. Той се обърна и излезе.
Отвън в коридора вдясно от него се намираше вратата за бетонната шахта, чиито стъпала извеждаха горе на повърхността.
Започна да се изкачва. На върха на стълбата имаше квадратен стоманен люк със страна към половин метър. Беше затворен отвътре с тежък катинар, който бе прекарал през халките, когато бе слязъл следобеда.