Хвана Клаудия през кръста.
— Добре. Бъди готова да тръгнеш, ако ми потрябваш. — Луи я целуна по устните и прошепна в ухото й: — Още няколко часа и ще зарежем това завинаги.
Тя обви ръцете си около врата му и го притисна към себе си.
— Обичам те.
— И аз те обичам. — Гулд я прегърна силно. После отвори вратата на колата. — Ще се видим след няколко часа.
Когато за пръв път проследиха жената на Рап, Гулд не забеляза пътеката, но на следващата сутрин тя буквално се разкри пред тях, докато караха велосипедите. Нямаше никакви указателни знаци. Не беше необходимо да казва нищо на Клаудия, тя просто го последва. По всяка вероятност пътеката не беше поддържана — нямаше настилка, само утъпкана пръст. Вървяха по нея близо километър и половина през гората, докато тя се разклони на две. Тази наляво водеше към малък плаж, а дясната се съединяваше с по-широк път, който стигаше до малка затревена самолетна писта и продължаваше нататък. Гулд тръгна по широкия път, докато стигна до асфалтирано шосе и си отбеляза мястото на картата. На връщане в хотела си отбеляза още няколко места, където би могъл да остави колата.
Сега се движеше по същия този път и дотук късметът беше на негова страна. Наоколо нямаше жива душа. В далечината забеляза големия дъб, който беше видял предния ден. Спря пикапа колкото можа по-навътре от шосето. Сложи си раницата и каската и извади колелото. Тъкмо се канеше да се качи на колелото и Джи Пи Есът в раницата изпиука. Свали раницата и погледна екрана на локатора. Колата на Райли отново беше в движение. Закачи локатора на презрамката на раницата и се качи на велосипеда. Целта му беше да заеме позиция, преди те да пристигнат.
Пътят през гората му отне само пет минути. После продължи покрай къщата на Рап още неколкостотин метра и се върна назад. Сигурен беше, че наблизо нямаше никого. Затова когато отново доближи къщата, скочи в движение от колелото и го вдигна с ръка. Внимателно стъпи върху тревата и се шмугна в храстите. Не му се наложи да навлиза надълбоко, за да намери подходящо укритие — само десетина метра. Остави колелото на земята, свали раницата от гърба и извади от нея камуфлажно пончо и деветмилиметров пистолет „Глок“. Завинти заглушител на цевта. В долната част на раницата имаше голям джоб. Отвори ципа и пъхна пистолета със заглушителя навътре. Нарами раницата отново и бръкна с ръка назад, за да види дали може лесно да извади оръжието. Не беше идеалното решение, но ставаше. Извади мобилния си телефон и набра номера на Клаудия. Тя се обади веднага.
— Вече са на път — съобщи сухо той.
— Добре. Всичко готово ли е?
— Да.
— Ако ти потрябвам, повикай ме.
— Непременно. Ще се видим скоро. — Той затвори и нагласи телефона на безшумен режим.
Легна на земята и покри себе си и по-голямата част от колелото с камуфлажното пончо. Убитите зелени и кафяви шарки идеално се сливаха с околната растителност. Въздухът беше тежък, скоро щеше да завали. Което беше добре дошло, стига дъждът да не започнеше прекалено рано. Огънят трябваше да унищожи повечето улики. След това дъждът само щеше да му помогне да заличи и малкото оцелели веществени доказателства.
Гулд непрекъснато проверяваше движението на колата на екрана на локатора. Когато те наближиха на три километра от къщата, убиецът изключи устройството и взе дистанционното на контакта. Малкото черно устройство приличаше на дистанционно за автомобил. Гулд внимаваше да не натисне бутона.
Малко по-късно чу двигателя на приближаващата кола. Затвори очи и напрегна слуха си. Сигурно бяха те. Шумът постепенно се усили. Той погледна наляво, но дърветата бяха твърде гъсти и скриваха изцяло пътя. Зачака неподвижно. Търпението беше неотменна част от всяка добре замислена засада. Всичко щеше да трае по-малко от минута. Рап щеше да влезе в къщата и повече никога нямаше да излезе от нея. Никой американец нямаше да разбере, че Луи е бил тук. И макар че щяха да заподозрат нещо гнило, изключено беше да го докажат. Враговете на Рап бяха терористите — мъже, които не се славеха със стил. Защо един терорист ще си прави труда да инсценира атентата все едно че е бил нещастен случай? Ако терористична група трябваше да извърши акцията, членовете й щяха буквално да се натресат в къщата с кола, натъпкана с експлозив, и веднага след това щяха да се обадят на всички медии и официално да поемат отговорност за смъртта на Мич Рап. Колкото и да не им се искаше да признаят, че най-добрият им експерт в борбата с тероризма е загинал при нелеп битов инцидент, американците нямаха друг избор, освен да повярват в тази версия. Щяха да са принудени да повярват, независимо колко силно се съмняваха за случилото се.