40.
Рап се огледа. В стаята цареше мрак, а таванът беше облицован с шумоизолиращи плочи. „Къде, по дяволите, се намирам?“ — запита се той. Понечи да надигне глава, но тялото му не слушаше. Дълго лежа неподвижно. Не разбираше какво се е случило. Накрая с невероятни усилия успя да обърне глава наляво. Имаше прозорец със спуснати щори. От прозореца не проникваше никаква светлина и той предположи, че навън е вечер или нощ. В стаята имаше празен стол, а леглото беше с рамки отстрани. Всичко му се струваше смътно познато. Примигна и погледна ръката си. Във вената му беше вкарана система. „Значи съм в болницата“ — каза си. Спомни си за операцията на коляното и всичко придоби смисъл. Но после го обзе странно чувство. Та нали си беше тръгнал от болницата.
„Тогава защо, по дяволите, отново съм тук?“
Обърна главата си на другата страна. Дясната му ръка беше гипсирана. Сви вежди. Не, нищо от това не му се струваше смислено. Погледна към вратата и паметта му се проясни. Беше си тръгнал от болницата. Спомни си пътуването с жена му към къщи. Спомни си, че влезе в къщата, не се чувстваше добре. Беше с патерици и си спомни как тръгна към задната веранда, защото си каза, че малко свеж въздух ще му се отрази добре. Тъкмо отвори вратата и излезе на верандата и… после не си спомняше нищо. Погледна отново към тавана. Дали не беше изгубил съзнание. Опита се да си вдигне дясната ръка, за да се почеше по лицето, но нищо не се получи. Спомни си за гипса. За част от секундата му мина през ума, че може да е парализиран, но после размърда пръсти. Навярно беше изгубил съзнание. Това беше единственото разумно обяснение.
Върна се към последния си спомен. Беше застанал на верандата, подпрян на парапета, и вдишваше морския въздух. Не го отричаше: от храната, която беше поел в големи количества, му прилоша. В съзнанието му изплуваха стръмните стълби, водещи към пристана, и патериците.
„Сигурно съм загубил равновесие и съм паднал. Така съм си счупил ръката.“
До вратата нещо се размърда и Рап се обърна да види какво е. И само от това малко усилие главата му запулсира от болка. Пое си дълбоко дъх и изпита такава болка, сякаш някой го беше наръгал в хълбока. На вратата се появи някаква фигура. За секунда си помисли, че е жена му, но когато фигурата излезе от сянката, той видя, че е Айрини Кенеди. Когато се приближи, забеляза, че е плакала. Осъзна, че травмите му явно са доста тежки.
Кенеди докосна лицето му и каза:
— Доста тревоги ни създаде.
— Къде съм? — прошепна Рап.
— В „Джон Хопкинс“.
В стаята влезе втори човек, мъж. Той не го позна.
— Къде е Ана?
Айрини понечи да отговори, но не успя. Очите й се напълниха със сълзи.
— Мич, избухна експлозия.
— Къде е Ана? — повтори той по-високо. Внезапно в стаята влязоха още двама души. Едри мъже с хирургически екипи. Рап погледна уплашено към Кенеди. Сълзите се стичаха по страните й, а сега и долната й устна се разтрепери.
— Мамка му! — изкрещя той. — Къде е Ана?
Айрини наведе глава и отвърна:
— Тя загина.
Цялото му тяло се сви и той нададе отчаян вик. През него едновременно като електрически ток преминаха гняв, шок, страх и мъка. Той успя да се надигне от леглото, но двамата едри санитари и лекарят го натиснаха да легне обратно.
Кенеди беше предупредила лекаря, че вероятно ще се наложи да обуздават Рап, когато му съобщят трагичната вест. Лекарят й беше изброил травмите: две счупени ребра, счупена дясна ръка, дълбоко пукване на дясната тазобедрена кост, влошаване на състоянието на току-що оперираното ляво коляно и оток на задния дял на мозъка, и я беше уверил, че пациентът няма да е в състояние да стане от леглото за доста дълъг период.
Когато санитарите го притиснаха към леглото, лекарят му би инжекция в бедрото. След секунди Рап се укроти. Санитарите го пуснаха и отстъпиха назад. Той остана неподвижен, вторачен в тавана. Само една самотна сълза бавно се спусна от дясното му око.
От къщата не беше останало нищо освен армираните стоманени рамки на вратите, коминът, малка част от стълбището и няколко овъглени пирона. Всичко беше осветено от прожектори. Задвижвани с бензин електрически генератори бучаха в студената нощ, докато пожарникарите вървяха из останките, помагайки си с брадви и дълги лостове. Скип Макмахън наблюдаваше ставащото от автомобилната алея. Той беше едър мъж, висок над метър и осемдесет и тежащ близо сто и двайсет килограма. Имаше трийсет и пет години стаж във ФБР, но досега никога не се беше вбесявал така. Познаваше Рап и жена му и ги харесваше. Кенеди беше повикала Макмахън и го беше помолила да огради къщата като потенциално място на престъпление, макар и шерифът на окръг Ан Аръндел да твърдеше, че е битов инцидент.